Свечеряваше се. Изчистеното от вятъра небе се простираше над пасищата като лилаво чергило. Заблещукаха първите звезди. Деорнот, увит с дебело одеяло, за да се предпази от студа, се вглеждаше в бледите точки светлина и се чудеше дали Бог най-накрая не им е обърнал гръб.
Хората на Джосуа се бяха скупчили на едно пасище, оградено с висок плет. Въпреки привидната чупливост — на много места имаше дупки, толкова широки, че Деорнот можеше да провре цялата си ръка чак до рамото — плетът беше здрав като каменна стена.
Погледът на Деорнот се спря върху Гелое. Магьосницата държеше Лелет в скута си и пееше тихичко на ухото й; и двете се взираха в потъмняващото небе.
— Да избягаме от норните и копачите, за да се озовем тук! — Деорнот не можа да скрие огорчението си. — Гелое, ти знаеш заклинания и магии. Не можеш ли някак си да омагьосаш тия тритинги… да ги приспиш или да се превърнеш в беснеещ звяр и да ги нападнеш?
— Деорнот — предупредително каза Джосуа, но горската жена нямаше нужда от защита.
— Ти разбираш съвсем малко, сър Деорнот, от начина, по който работи Изкуството — остро отвърна Гелое. — Първо, онова, което наричаш „магия“, си има своята цена. Ако можеше лесно да бъде използвано, за да се победят десетки въоръжени мъже, армиите на принцовете щяха да са пълни с наемни магьосници. Второ, още не са ни направили нищо. Аз не съм някакъв си Приратес: не си хабя силата за кукленски представления за отегчените и любопитните. Имам по-лош враг, с който ще трябва да се боря, много по-опасен от всички в този лагер.
Като че ли даването на толкова дълъг отговор я изтощи — и наистина, Гелое рядко приказваше толкова много — и тя замълча и отново обърна погледа си към небесния свод.
Ядосан на себе си, Деорнот отхвърли одеялото и се изправи. Дотам ли бе стигнал? Що за рицар бе, че да гълчи една стара жена, задето не го е спасила от опасност? Тръпка на гняв и на отвращение премина през него; той безпомощно стискаше и отпускаше юмруци. Какво можеше да направи? Колко сила бе останала на който и да било от групичката им, за да направи каквото и да било?
Изорн успокояваше майка си. Невероятният кураж на херцогиня Гутрун бе издържал на много ужаси, но тя като че ли бе стигнала края на възможностите си. Сангфугол бе ранен. Таусър практически се бе предал на лудостта — лежеше свит на земята, очите му бяха взрени безумно в празнотата, а сбръчканите му устни трепереха, докато отец Странгиард се опитваше да му даде да пийне вода. Деорнот почувства как още една вълна на отчаяние се надига и се разбива в него. Тръгна бавно към окаляната греда, на която седеше принц Джосуа, подпрял брадичка на ръката си.
Гривната, която бе държала принца в затвора на Елиас, все още беше на тънката му китка. Финото лице на Джосуа бе в дълбока сянка, но бялото на очите му просветна, докато гледаше как Деорнот се тръшва до него. Доста време двамата не проговориха. Мучене на добитък, викове и тропот на конници се чуваха отвсякъде — тритингите прибираха стадата си за през нощта.
Най-накрая принцът се обади:
— Е, приятелю? Казах ти, че това в най-добрия случай е лоша игра, нали?
— Направихме всичко, което можехме, ваше височество. Никой не би могъл да направи повече от вас.
— Някой вече е. — Джосуа като че ли си възвърна сухия хумор за момент. — Седи си на престола от кости в Хейхолт, яде и пие пред бучащ огън, а ние седим и чакаме в кланицата.
— Той е направил лоша сделка, принце. И ще съжалява за избора си.
— Но ние, страхувам се, няма да сме живи, когато дойде разплатата. Почти най-много съжалявам за теб, Деорнот. Ти беше най-верният от всички рицари. Ако бе намерил по-добър господар, на който да си верен…
— Моля ви, ваше височество! — В сегашното му настроение Деорнот наистина го болеше от такива думи. — Няма никой друг, на когото бих предпочел да служа тук на земята. Колкото до Небесното царство…
Джосуа го изгледа, но не отговори. Няколко ездачи минаха покрай оградата и коловете се затресоха, докато конете прогърмяваха до тях.
— Ние сме далеч от това царство, Деорнот, но в същото време сме само на няколко вдишвания от него. — Лицето на принца вече бе скрито от тъмнината. — Но смъртта не ме плаши. Всъщност именно надеждите, които съм разбил, теглят душата ми надолу.
— Джосуа — започна Деорнот, но ръката на принца, положена върху неговата, го накара да млъкне.
— Не казвай нищо. Това е чистата истина. Аз съм пътеводна звезда за бедите още от времето, когато съм поел първия си дъх. Майка ми е починала, докато ме е раждала, най-добрият приятел на баща ми, Камарис, умря малко след това. Жената на брат ми умря под моите грижи. Единственото й дете избяга от опеката ми, за да изстрада само Ейдон знае каква съдба. Наглимунд, крепост, построена да издържи дългогодишна обсада, падна под моето управление за седмици и безброй невинни загинаха ужасно.
— Не мога да слушам това, принце. Нима ще поемеш всички предателства на света на гърба си? Ти направи всичко, което можа!
