— Наистина ли? — сериозно попита Джосуа, като че ли дискутираше някакъв теологичен въпрос. — Не знам. Ако нещата са предопределени, тогава вероятно съм просто една жалка нишка в гоблена на Бога. Но някои казват, че човек си избира всичко, дори и лошото.
— Глупости.
— Вероятно. Но няма съмнение, че злокобна звезда е висяла над всичко, което съм предприемал. Ха! Как трябва да са се смели и ангелите, и дяволите, когато се заклех, че ще седна на Престола от драконова кост! Аз, с моята жалка армия от свещеници, фокусници и жени! — Принцът се изсмя горчиво.
Гневът на Деорнот се надигна отново, но този път причината беше господарят му. Почти му секна дъхът. Никога не бе предполагал, че може да се чувства така.
— Принце — каза той през стиснати зъби, — не се прави на глупак. Свещеници, шутове и жени! Цяла армия рицари не би могла да направи повече, отколкото твоите жени и шутове… и определено не би могла да бъде по-смела! — Треперещ от гняв, той се изправи и закрачи решително през калта. Струваше му се, че звездите се клатят в небето.
Една ръка падна на рамото му и го завъртя с изненадваща сила. Джосуа стоеше сковано и държеше Деорнот на една ръка разстояние. Протегна глава напред като хищна птица, която се готви да връхлети. Гласът му бе напрегнат.
— И какво съм ти направил, Деорнот, че ми говориш по този начин?
Във всеки друг момент Деорнот би паднал на колене, засрамен от собствената си липса на уважение. Сега успокои треперещите си мускули, пое си дъх и отговори:
— Мога да те обичам, Джосуа, и все пак да мразя това, което казваш.
Принцът се вгледа в него; изражението му бе неразгадаемо във вечерната тъмнина.
— Казах лоши неща за спътниците ни. Това не беше правилно. Но не казах нищо лошо за теб, сър Деорнот…
— Елисия, Божия майко! Джосуа! — Деорнот почти хълцаше. — Не ми пука за мен! А колкото до останалите, това бе само невнимателна забележка, която изпусна от умора. Знам, че тя не означава нищо. Не, точно ти си жертвата на най-жестокото си отношение! Това е причината да си глупак!
— Какво? — Джосуа се напрегна.
Деорнот вдигна ръце във въздуха, изпълнен с онази шеметна лудост, която се изпитва на Средата на лятото, когато всички носят маски и говорят само истината. Но тук, на пасището, нямаше маски.
— Ти си по-страшен враг на себе си, отколкото Елиас въобще би могъл да стане! — извика той, без да се интересува от това кой може да го чуе. — Твоите обвинения, твоята вина, твоите пропуснати задължения! Ако Усирис Ейдон можеше да се върне в Набан днес и отново да го закачат на Дървото, ти щеше да намериш начин да обвиниш себе си за това! Няма значение кой изрича клеветите, аз повече няма да слушам как очернят един прекрасен човек!
Джосуа го изгледа зашеметено. Ужасната тишина бе нарушена от изскърцването на дървената врата. Неколцина мъже с копия нахлуха през нея, предвождани от Хотвиг, който ги бе пленил на брега на Имстрека.
— Джосуа? Ела! — викна той.
— Какво искаш? — тихо попита принцът.
— Пограничният тан те вика. Веднага. — Двама от мъжете на Хотвиг се приближиха и заплашително наведоха копията си. Деорнот се опита да улови погледа на Джосуа, но принцът се обърна и бавно тръгна между двамата тритинги. Хотвиг дръпна високата врата зад тях и тя се затвори. Дървеното резе изтрака.
— Нали не мислиш, че… че ще го убият, Деорнот? — попита Странгиард. — Няма да убият принца, нали?
Деорнот седна на калната земя. По бузите му се стичаха сълзи.
Фургонът на Фиколмий миришеше на мас, пушек и кожа. Пограничният тан вдигна поглед от говеждата си пържола, кимна на Хотвиг да излезе, а после върна вниманието си върху яденето, като остави Джосуа да стои и да чака. Не бяха сами. Мъжът, който стоеше до Фиколмий, бе с половин глава по-висок от Джосуа и съвсем малко по-малко мускулест от самия широкоплещест пограничен тан. Лицето му бе гладко обръснато, ако се изключеха дългите мустаци, и бе покрито с белези, твърде равномерни, за да са случайни. Той отвърна на погледа на принца с неприкрито презрение. Едната му ръка, дотолкова окичена с гривни, че чак дрънчеше, погали дръжката на дългия му извит меч.
Джосуа задържа присвитите си очи върху мъжа за миг, след което небрежно позволи на погледа си да се плъзне настрани, по десетките сбруи и седла, които висяха по стените и тавана на фургона; стотиците им сребърни катарами блещукаха на светлината от огъня.
— Разкрил си някои от достойнствата на удобството, Фиколмий — каза Джосуа, след като погледна и килимите и бродираните възглавници по пода. Пограничният тан вдигна поглед, после се изплю в огнището.
— Пфу! Аз спя под звездите, както съм правил винаги. Само че ми трябва място, което е безопасно от подслушващи уши. — Той захапа пържолата и задъвка яростно. — Аз не съм някакъв живеещ сред камъни мекушавец, който носи черупка като охлюв. — Едно парче кост изтрака в огнището.
