— Мина доста време, откакто и аз съм спал зад стени или в легло, Фиколмий. Това се вижда. Нима ме доведе тук, за да ме наричаш мекушавец? Ако е така, давай да свършваме и ме пусни при хората ми. Или си ме довел, за да ме убиеш? Този тип до теб наистина прилича на палач.
Фиколмий хвърли оглозганата кост в огъня и се ухили; очите му бяха червени като на глиган.
— Не го познаваш, нали? Той обаче те познава. Нали така, Утварт?
— Познавам го. — Гласът на мъжа бе дълбок.
Пограничният тан се приведе напред и се взря напрегнато в принца.
— В името на Четирикракия — изсмя се той, — принц Джосуа има повече бели коси от стария Фиколмий! Животът във вашите каменни къщи бързо ви състарява.
Джосуа се усмихна.
— Имах трудна пролет.
— Имал си! Имал си! — Фиколмий явно се забавляваше. Вдигна един бокал и отпи.
— Какво искаш от мен, Фиколмий?
— Не съм аз този, който иска нещо, Джосуа, въпреки греха ти срещу мен. Утварт иска. — Той кимна към страховития мъж до себе си. — Та говорехме за възрастта. Утварт е само с няколко години по-малък от теб, но не носи брада като мъж. Защо, Утварт?
Утварт се размърда, попипа меча си и изсумтя:
— Нямам жена.
Джосуа погледна единия, после другия, но не каза нищо.
— Ти си умен човек, принц Джосуа — бавно каза Фиколмий и отпи още една глътка. — Виждаш проблема. Булката на Утварт бе открадната. Той се закле да не се жени, докато онзи, който я открадна, не падне мъртъв.
— Мъртъв — обади се Утварт като ехо.
Джосуа се намръщи.
— Не съм откраднал ничия булка. Воршева дойде, след като си тръгнах от лагера ви. Настоя да дойде с мен.
Фиколмий тресна бокала на масата и капки тъмна бира се пръснаха в огнището, което изсъска, все едно бе уплашено.
— Проклет да си! Да не би баща ти да не е имал синове? Кой истински мъж се прикрива зад жена или й позволява да прави каквото си иска? Брачната й цена бе определена! Всичко беше подготвено!
— Воршева не беше съгласна.
Пограничният тан се надигна от столчето си и се взря в Джосуа така, все едно принцът бе отровна змия. Мускулестите му ръце потрепериха.
— Вие, живеещите сред камъни, сте вредни. Някой ден свободните тритинги ще ви изтикат в морето и ще изгорят загниващите ви градове с пречистващ огън.
Джосуа издържа погледа му и отвърна:
— Тритингите са опитвали това и преди. Точно така се срещнахме с теб. Да не би да си забравил за нашия съюз — съюз срещу собствения ти народ?
Фиколмий отново се изплю — този път не се погрижи да се прицели в огнището:
— Това бе възможност да увелича силата си. И успях. Днес аз съм неоспоримият господар на Високите тритинги. — Той се вгледа в Джосуа, като че ли го предизвикваше да му възрази. — Освен това то беше съюз с баща ти. За живеещ сред камъни, той беше могъщ човек. Ти си само бледа негова сянка.
Лицето на Джосуа беше безизразно.
— Стига приказки — каза той. — Убий ме, ако искаш, но не ме отегчавай.
Фиколмий скочи, удари Джосуа с юмрук и принцът се строполи на колене.
— Стига горделиви приказки, червей такъв! Ще те убия със собствените си ръце! — Пограничният тан се изправи над Джосуа, широкият му гръден кош се издуваше и спадаше. — Къде е дъщеря ми!?
— Не зная.
Фиколмий сграбчи скъсаната риза на Джосуа и го изправи. Утварт се полюшваше, очите му бяха замечтани.
— И не те интересува, нали? В името на Тревния гръмовержец, мечтаех си да те размажа… мечтаех си! Кажи ми за моята Воршева, крадецо на деца. Поне ожени ли се за нея?
На слепоочието на Джосуа изби кръв. Той погледна Фиколмий в очите и отговори:
— Не искахме да се женим…
Още един удар разтресе главата му и от носа му потече кръв. Пограничният тан изсъска:
— Как си се смял на стария Фиколмий, докато си седял в каменната си къща, а? Открадна дъщеря му и я направи своя курва, и не се наложи да платиш и един кон за нея! Смя се, нали? — Той зашлеви принца с всичка сила и се пръснаха кървави капки. — Мислеше си, че можеш да ми вземеш най-ценното и да избягаш? — Пограничният тан го удари пак, но този път по-леко, с някаква дивашка привързаност. — Умен си, Безръки. Умен. Но и аз не съм тъпак.
— Воршева… не… е… курва.
Фиколмий го блъсна към вратата на фургона. Принцът не направи опит да се защити, въпреки че Фиколмий го удари още два пъти.
— Ти ми открадна дъщерята! — озъби се Фиколмий. Лицето му бе толкова близо до лицето на Джосуа, че сплетената му брада се допираше до окървавената риза на принца. — Каква ще я наречеш, а? Как се държа с нея?
Опръсканото с кръв лице на Джосуа досега бе изпълнено с ужасяващо спокойствие. Но сега като че ли се пречупи, като че ли се обля в мъка.
— Държах се… лошо… — Той наведе глава.
Утварт пристъпи напред и извади меча си от богато избродираната ножница. Върхът му тропна в една от гредите на тавана.
— Позволи ми да го убия. Бавно.
Фиколмий вдигна поглед, очите му се присвиха гневно. Пот капеше от лицето му. Той пак погледна Джосуа и вдигна юмрука си над главата на принца.
— Позволи ми — повтори Утварт.
Пограничният тан удари три пъти по стената и изръмжа:
— Хотвиг!
Вратата на фургона се отвори и влезе Хотвиг — буташе пред себе си Воршева.
