Преди Гелое да успее да отговори, вратата се отвори и влезе Хотвиг. Изгледа магьосницата с неприкрито смайване и докладва на главатаря си:
— Затворниците са си на мястото. Нито един от пазачите не е видял тази жена да излиза. Портата е залостена, а в оградата няма дупки.
— Зная — изръмжа Фиколмий, изгледа Гелое и бавно се усмихна. — Ела тук — заповяда той на Хотвиг и прошепна нещо в ухото му.
— Слушам — отвърна Хотвиг и хвърли нервен поглед към Гелое, преди пак да излезе.
— И така — каза Фиколмий и се ухили широко, при което се видяха кривите му зъби. — Ти мислиш, че трябва да освободя това куче, за да избяга. — Той срита Джосуа, без да обръща внимание на омразата в погледа на дъщеря си, и попита весело: — И какво ще стане, ако не го направя?
Гелое присви очи.
— Както ти казах, погранични тане — ставам опасен враг.
Фиколмий прихна:
— И какво ще ми направиш, след като казах на хората си да убият останалите затворници, ако не отида лично при тях до следващата смяна на караула, за да наредя друго? — Той се потупа доволно по корема. — Не се съмнявам, че имаш заклинания и магии, които могат да ме довършат, но сега оръжията ни са на гърлото на другия, нали така? — Утварт изръмжа, като че ли възбуден от образа.
— Ох, дано светът да бъде предпазен от такива като теб — отвратено каза Гелое. — Надявах се да те убедя да ни помогнеш, което щеше да бъде за твое собствено добро, както и за наше. — Тя поклати глава. — Сега, както казваш, ножовете ни са извадени. Кой знае дали може да се приберат без много смърт…
— Не се страхувам от заплахите ти — изръмжа Фиколмий.
Гелое се взря в него, а после погледна Джосуа, който все още седеше на пода и наблюдаваше всичко, което се случваше, със странно спокойствие. Накрая обърна погледа си към Утварт. Високият мъж се навъси, явно притеснен.
— Мисля, че все още има една услуга, която мога да ти направя, Фиколмий — каза тя.
— Нямам нужда от…
— Тишина! — извика Гелое. Пограничният тан млъкна, юмруците му се свиха и кървясалите му очи се изцъклиха. — Ти си на път да нарушиш собствените си закони, законите на Високите тритинги. Ще ти помогна да избегнеш това.
— Що за лудости говориш, дяволска жено? — побеснял викна той. — Аз съм господарят на клановете!
— Съветите на клановете не уважават като пограничен тан никой мъж, който е нарушил законите им — отвърна тя. — Зная това. Зная много неща.
Фиколмий замахна и блъсна от масичката един бокал, който издрънча в стената.
— Кой закон? Кажи ми кой закон или ще те удуша, та ако ще да ме изгориш на пепел!
— Законите за брачната цена и за сгодяването. — Гелое посочи Джосуа. — Ти искаш да убиеш този мъж, но той е сгоден за нея. Ако някой друг — тя посочи навъсения Утварт — иска да я вземе, трябва да се бие за нея. Не е ли вярно това, тане?
Фиколмий се ухили — огромна гранясала усмивка, която се разпростря по лицето му като петно.
— Ти сама се надхитри, натрапнице. Те не са сгодени. Джосуа призна това със собствената си уста. Не бих нарушил закон, ако го убия. Утварт е готов да плати брачната цена.
Гелое напрегнато се взря в него.
— Прав си, не са и Джосуа не я е искал от теб. Това е истина. Но нима си забравил собствените си обичаи, Фиколмий от клана на Жребеца? Има и други видове годеж.
— Нито един, освен бащинството… — почна той и млъкна, челото му се набръчка от внезапна мисъл. — Дете?
Гелое не каза нищо.
Воршева не вдигна поглед. Лицето й бе скрито от косата й, но ръката й, която бе милвала разкървавената буза на принца, замръзна като уплашен от змия заек.
— Вярно е — каза тя най-после.
Лицето на Джосуа бе сложна загадка от емоции, още по-трудна за разгадаване поради сложната мрежа от охлузвания и рани.
— Ти… Откога знаеш?… Нищо не си ми казала…
— Знам от точно преди да падне Наглимунд — отвърна Воршева. — Страхувах се да ти кажа.
Сълзите прокарваха нови следи по прашните й бузи. Джосуа докосна за миг ръката й, после погледна Гелое. Магьосницата отвърна твърдо на погледа му; като че ли някаква мисъл премина между тях.
— В името на Четирикракия — изръмжа изуменият Фиколмий. — Годеж с дете, така ли? Ако въобще е негово, искам да кажа.
— Разбира се, че е негово! — извика гневно Воршева. — Не може да е на никой друг.
Утварт пристъпи напред, шпорите му подръннаха. Острието на меча му удари дъските на пода и потъна цял пръст в дървото.
— Предизвикателство, в такъв случай — каза той. — Бием се до смърт. — Погледна Гелое малко предпазливо и добави: — Воршева, дъщерята на пограничния тан, ще е печалбата. — И издърпа меча си. — Предизвиквам те на двубой.
Очите на Джосуа блеснаха. От подутата му от бой уста излезе само:
— Бог чува.
Деорнот се взираше невярващо в подутото лице на принца.
— На сутринта ли!? — извика той високо и един от пазачите се намръщи. Тритингите, увити в дебели вълнени наметала, за да се предпазят от студа, не изглеждаха доволни от задачата си да пазят пленниците на ветровитото пасище. — Защо просто направо не те убият?
— Това е шанс — каза Джосуа и се закашля.
