— Какъв шанс? — горчиво попита Деорнот. — Че еднорък мъж, пребит почти до смърт, ще успее да стане на сутринта и да надвие един гигант? Милостиви Ейдон, ако можех да пипна тази змия Фиколмий за гърлото…
Единственият отговор на Джосуа бе да изплюе кръв в калта.
— Принцът е прав — намеси се Гелое. — Всяко нещо е по-добре от нищо.
Магьосницата се бе върнала, за да се грижи за принца. Пазачите пъргаво бяха отстъпили, за да я пропуснат: слухът за силата й се бе разпространил в целия лагер. Дъщерята на Фиколмий не бе дошла с нея — Воршева бе заключена във фургона на баща си и все още плачеше от мъка и яд.
— Но ти си имала предимство — каза Деорнот на магьосницата. — Защо не удари? Защо му позволяваш да ни държи в плен?
Жълтите очи на Гелое проблеснаха на светлината от факлите.
— Нямах никакво предимство. Казах ти вече, сър Деорнот, че не мога да се бия с магия. Избягах от тази ограда, вярно е, но освен това всичко бе само блъф. А сега, ако можеш малко да замълчиш относно нещата, които не знаеш, ще използвам истинските си умения както трябва. — Тя насочи вниманието си към принца.
„И все пак как избяга?“ — не можа да не се зачуди Деорнот. В един миг се бе разхождала в сенките в другия край на пасището, а в следващия я нямаше.
Той поклати глава. Беше безполезно да се чуди, а и самият той напоследък бе съвсем безполезен. Докосна ръката на Джосуа и каза:
— Ако мога да помогна с нещо, принце, само кажи. — После погледна магьосницата. — Извинявам се за необмислените си думи, валада Гелое.
Тя изръмжа, че го е разбрала. Деорнот се изправи и се отдалечи.
Останалите седяха до другия огън — тритингите не бяха съвсем безмилостни и им бяха дали храсти и клонки. Не бяха безмилостни, помисли си Деорнот, но не бяха и глупави: това гориво можеше да им даде малко топлина, но не можеше да се използва като оръжие. Мисълта за оръжия го накара да се замисли. Той седна между Сангфугол и отец Странгиард и въздъхна:
— Лошо. Как може да се държат така с принц Джосуа?
Странгиард разпери ръце.
— Те са неуки варвари. Майко Елисия, знам, че всички хора са равни в очите на Бог, но това наистина е зверство! Искам да кажа, че дори и незнанието не е извинение за такова… — Той изсумтя раздразнено и спря.
Сангфугол се поизправи и се намръщи от болката в крака. Всеки, който го познаваше, щеше да бъде изумен: арфистът, който винаги се грижеше за външността си и се обличаше толкова придирчиво, че почти бе смешен, сега бе парцалив, мръсен и изподран като скитник.
— А ако Джосуа умре? — тихо попита той. — Той ми е господар и го обичам, но… Какво ще стане с нас?
— Ако имаме късмет, ще сме само малко по-добре от роби — отвърна Деорнот; слушаше собствените си думи така, сякаш ги изричаха нечии чужди устни. Чувстваше се празен. Как бяха стигнали дотук? Допреди година светът бе нещо обикновено като хляба. — А ако нямаме… — продължи той, но не завърши мисълта си: нямаше нужда от това.
— За жените ще е по-але — прошепна Сангфугол и погледна към херцогиня Гутрун, която държеше спящата Лелет в скута си. — Тези мъже са безбожни зверове. Видяхте ли белезите, които си правят сами?
— Изорн — изведнъж се обади Деорнот. — Ела тук, ако обичаш.
Синът на херцог Исгримнур заобиколи огъня и седна до тях.
— Мисля — каза Деорнот, — че трябва да се подготвим да направим нещо, когато накарат Джосуа да се бие.
Странгиард го погледна разтревожено.
— Но ние сме толкова малко… половин дузина сред хиляди.
Изорн кимна, а на лицето му се появи крива усмивка.
— Поне можем да изберем начина, по който да умрем. Няма да им позволя да хванат майка ми. — Усмивката изчезна. — В името на Усирис, заклевам се, че първо ще я убия.
Сангфугол се огледа и прошепна:
— Но ние нямаме оръжия! Вие луди ли сте? Може и да оживеем, ако не правим нищо, но ако създаваме неприятности, със сигурност ще ни убият.
Деорнот поклати глава.
— Не, арфисте. Ако не се бием, няма да сме никакви мъже, независимо дали ще ни убият, или не. Ще сме по-нищожни и от кучета, които поне хапят мечката, която ги убива. — Погледът му премина от лице на лице и после той продължи: — Сангфугол, трябва да направим план. Защо не ни изпееш някоя песен, да не би някой от тези воловари да се зачуди защо сме се събрали и за какво си говорим.
— Песен ли? Какво имаш предвид?
— Песен. Някоя дълга, скучна песен за изгодите от тихото примирение. Ако свършиш и още говорим, започни отначало.
Арфистът бе обезпокоен.
— Но аз не знам такива песни!
— Тогава си измисли някоя, нали си пойна птичка — изсмя се Изорн. — И без това твърде дълго бяхме без музика. Ако ще умрем утре, нека си поживеем тази вечер.
— Ако нямате нищо против, включете в плановете си и това — каза Сангфугол, — че бих предпочел да не умирам. — Той седна поизправено и започна да си тананика, като си търсеше думи. Най-после каза: — Ужасно ме е страх.
— Нас също — отвърна Деорнот. — Пей.
