Фиколмий надуто влезе в пасището съвсем малко след като зората бе докоснала сивото небе. Пограничният тан на Високите тритинги носеше дебел бродиран вълнен плащ и грубо изработен златен жребец на верижка около врата си. Като че ли бе в сърдечно настроение.
— И така, разплатата идва — изсмя се той и се изплю на земята. Китките му бяха натежали от метални гривни. — Чувстваш ли се във форма, Джосуа Безръки?
— Чувствал съм се и по-добре — отвърна Джосуа. — Носиш ли меча ми?
Фиколмий махна и Хотвиг пристъпи напред с Найдел, подаде го на принца и загледа как той закопчава колана на кръста си — справи се умело въпреки липсващата си китка. После Джосуа извади Найдел да го огледа. Хотвиг отстъпи почтително.
— Трябва ми брус — каза Джосуа. — Острието е тъпо.
Пограничният тан се подсмихна и измъкна брус от широкия си пояс.
— Наточи го, живеещи сред камъни, наточи го. Искаме само най-добрите зрелища, каквито получавате и на вашите градски турнири. Но това няма да е съвсем същото като вашите игрички в замъците, нали?
Джосуа сви рамене и отвърна само:
— И на мен никога не са ми харесвали кой знае колко.
Очите на Фиколмий се присвиха.
— Наистина изглеждаш доста добре след урока, който ти дадох снощи. Да не би тази вещица да те е омагьосала? Това няма да е честно.
Джосуа отново сви рамене, за да покаже колко го е грижа за представите на Фиколмий за чест, но Гелое пристъпи напред и заяви:
— Не е имало никакви заклинания и никакви магии.
Фиколмий я изгледа невярващо, след това отново се обърна към Джосуа.
— Добре. Хората ми ще те доведат, когато си готов. Радвам се да видя, че си се пооправил. Това ще направи боя по-добър. — Пограничният тан излезе наперено от ограждението, последван от тримата си телохранители.
Деорнот изруга тихо. Знаеше какви усилия струва на принца да се преструва на толкова безгрижен. Двамата с Изорн бяха помогнали на Джосуа да се изправи — дори и след лечебната настойка, която му даде Гелое, на Джосуа все още му бе трудно даже да се облече сам. Всички бяха гладували, а към това се прибавяше и побоят на Фиколмий, така че Деорнот се съмняваше, че принцът ще може дори да стои прав, камо ли да се бие.
— Ваше височество, наистина ли няма друг начин? — попита отец Странгиард. — Зная, че тритингите са варвари, но Бог не мрази нито едно от своите създания. Той е поставил искрата на милостта във всеки звяр. Може би…
— Не тритингите искат това — отвърна Джосуа на едноокия свещеник, — а Фиколмий. Той носи в себе си стара омраза към мен и рода ми, такава омраза, която дори и той не би признал докрай.
— Но нали кланът на Жребеца се е бил на страната на баща ти във Войната на тритингите — каза Изорн. — Защо ще те мрази?
— Защото точно с помощта на баща ми той стана военен тан на Високите тритинги. Не може да си прости факта, че точно живеещите сред камъни, както ни нарича, му дадоха властта, която собственият му народ не искаше да му даде. После дъщеря му избяга от него и аз я взех при мен, а той загуби коне за една брачна цена. За пограничния тан това е ужасно безчестие. Не, няма такива думи, независимо дали са свещенически, или не, които могат да накарат Фиколмий да забрави.
Джосуа погледна за последно Найдел, после го мушна в ножницата, огледа хората си и каза:
— Горе главите. — Очите на принца изглеждаха странно ясни, а самият той — дори весел. — Смъртта не е враг. Бог е подготвил място за всички нас, сигурен съм в това. — Той тръгна към вратата, пазачите на Фиколмий я отвориха, наведоха копията си и го изведоха във фургонния град. Спътниците на принца го последваха.
Хладен ветрец духаше над полята като невидима ръка, която надипляше ливадите и звънтеше във въженцата на палатките. Ниските хълмове бяха на петна от пасящия добитък. Десетките мръсни деца, които тичаха между фургоните, зарязаха игрите си и последваха Джосуа и ескорта му.
Деорнот се вглеждаше в лицата на децата и на родителите им, които също идваха да се присъединят към набъбващата колона. Там, където мислеше, че ще срещне омраза или жажда за кръв, виждаше само нетърпеливо очакване — същото нетърпение, което бе виждал и като дете по лицата на братята и сестрите си, когато стражите на Върховния крал или пък някой шарен фургон на амбулантен търговец минаваха покрай имението им. Тези хора просто искаха малко разнообразие. Жалко само, че някой трябваше да умре — най-вероятно принцът, — за да го получат.
