— Понякога трябва да взимаме трудни решения, троле.
Бинабик вдигна глава. Обикновено спокойният му поглед бе станал суров.
— Не ми говори за решения. И не се опитвай да ми обясняваш какво било трудности. Вземи меча. На гроба на господаря си аз се заклех да пазя Саймън. Нищо друго не е по-важно за мен.
— Тогава ти си най-глупавият от всички — изръмжа Слудиг. — Вече останахме само двама, а светът замръзва. Ще ме пуснеш ли сам с меча, който може да спаси и твоя народ, и моя? И всичко това само за да не престъпиш клетвата си към един мъртъв господар? Очите на Бинабик се напълниха със сълзи от яд.
— Не смей да ми говориш за клетвата ми. Не искам съвети от безмозъчен крохок!
Слудиг вдигна юмрук, като че ли да го удари, но се вгледа в треперещата си ръка, а после се обърна и излезе от полянката с решителна стъпка. Бинабик не вдигна поглед, за да види как си тръгва, а зачеса косматия гръб на Куантака. Една сълза се стече по бузата му и изчезна в кожата на качулката му.
Изминаха няколко минути, в които не се чу дори и крясък на птица.
— Троле? — Слудиг стоеше на края на полянката, точно зад конете. Бинабик все така не вдигаше поглед. — Чуй ме, човече, трябва да ме чуеш. — Римърсгардецът стоеше като неочакван гост, който чака да бъде поканен. — Веднъж, скоро след като се срещнахме за първи път, ти казах, че не знаеш нищо за честта. Исках да отида и да убия Сторфот, тана на Вественби, заради обидите му към херцог Исгримнур. Ти каза, че не трябва. Каза, че господарят ми Исгримнур ми е дал задача, която да изпълнявам, и че излагането на риск на успеха на тази задача не е нито смело, нито достойно, а е глупаво.
Тролът продължи да чеше разсеяно гърба на Куантака.
— Бинабик, зная, че си почтен. Ти знаеш, че аз също съм почтен. Трябва да направим лош избор, но не е правилно съюзниците да се карат и да се замерят с обиди като с камъни.
Тролът все още не отговаряше, но ръцете му спряха да чешат вълчицата и се отпуснаха в скута му. Той мълча доста дълго, свел глава.
— Аз се опозорих, Слудиг — най-после каза Бинабик. — Прав си да запращаш собствените ми думи в лицето ми. Моля за извинението ти, въпреки че не съм направил нищо, с което да го заслужа. — Той вдигна нещастното си лице към римърсгардеца, който направи няколко крачки към него.
— Не можем да си позволим вечно да търсим Саймън — тихо каза Слудиг. — Това е истина и няма нищо общо с любовта и приятелството.
— Прав си — каза Бинабик и бавно поклати глава. — Наистина си прав. — Той се приближи до брадатия войник и му протегна малката си ръка. — Ако можеш да простиш глупостта ми…
— Няма нищо за прощаване. — Яката ръка на Слудиг стисна ръката на Бинабик като в менгеме.
По лицето на трола пробяга уморена усмивка.
— Но има една услуга, която ще поискам. Нека запалим огън тук тази нощ, и утрешната вечер също, и да викаме Саймън и да го търсим. Ако не намерим следа от него, вдругиден сутринта ще продължим пътя си към Камъка на раздялата. Иначе ще се чувствам така, сякаш съм го изоставил, без изобщо да го потърся.
Слудиг кимна и каза сериозно:
— Това е справедливо. Дай сега да съберем дърва. Нощта се спуска бързо.
— А и студеният вятър не отслабва — намръщено отвърна Бинабик. — Неприятна мисъл за всички, които са без подслон.
Брат Хенгфиск, неприятният виночерпец на краля, посочи вратата. Усмивката му бе побъркано неподвижна, както всеки път, като че ли се бореше с някакъв животински хумор, който едва успяваше да сдържи. Графът на Утаниат пристъпи през вратата и мълчаливият Хенгфиск се оттегли надолу по стълбите, като остави графа на прага на камбанарията.
Гутулф поспря за миг, за да си поеме дъх. Изкачването по стълбите на кулата бе дълго, а графът не спеше добре напоследък.
— Повикали сте ме, ваше величество? — най-после каза той.
Кралят стоеше приведен над перваза на един от извитите прозорци, тежкото му наметало проблясваше на светлината на факлите подобно на стъкленозеления гръб на муха. Въпреки че още бе ранен следобед, небето бе тъмно като вечерно време — лилаво и убито сиво. Раменете на Елиас бяха свити така, че напомниха на Гутулф за лешояд. Кралят носеше тежкия сив меч в ножница на кръста си — щом го видя, графът потрепери.
— Бурята почти ни е стигнала — каза Елиас, без да се обръща. — Бил ли си толкова високо в Кулата на Зеления ангел?
Гутулф се насили да говори нормално:
— Бил съм във входната зала. Веднъж и в стаите на капелана на втория етаж. Никога толкова високо, сир.
— Странно място е — каза кралят; погледът му все още бе спрян на нещо далеч отвъд северозападния прозорец. — Това място, Кулата на Зеления ангел, някога е било центърът на най-великото кралство, което е виждал Остен Ард. Знаеше ли това, Гутулф? — Елиас се обърна. Очите му блестяха, но лицето му бе изпито и свъсено, като че ли желязната корона го стягаше прекалено.
