— Имате предвид кралството на баща ви ли, ваше величество? — попита графът объркан и всъщност и уплашен. Бе изпитал само ужас, когато бе получил това повикване. Кралят вече не беше старият му приятел. Понякога изглеждаше почти непроменен, но Гутулф не можеше да пренебрегне реалността: онзи Елиас, когото бе познавал, все едно бе мъртъв. Бесилките на Площада на битките и коловете на портата Нарулах вече бяха претъпкани с тленните останки на онези, които по един или друг начин бяха разсърдили този нов Елиас. Гутулф знаеше как да държи устата си затворена и да прави онова, което му казват — поне още известно време.
— Не кралството на баща ми, идиот такъв. В името на Бога, моята ръка се протяга над много по-реално кралство, отколкото някога е било неговото. Крал Лут беше току на прага на баща ми; сега няма други крале освен мен. — Лошото настроение на Елиас като че ли се пооправи, когато той широко размаха ръка. — Не, Гутулф, на този свят има повече неща, отколкото би могъл и да сънуваш. Това някога е било столицата на могъща империя — по-голяма от Велики Римърсгард на Фингил, по-стара от Набан при императорите, по-мъдра от изгубената Кхандия. — Гласът му стихна и почти се загуби в повика на вятъра. — Но с негова помощ аз ще направя този замък седалището на още по-велико кралство.
— Чия помощ, ваше величество? — не можа да се сдържи да не попита Гутулф. Обзе го студена ревност. — На Приратес ли?
Елиас го погледна странно за миг, а после избухна в смях:
— На Приратес!? Гутулф, ти си наивен като дете!
Графът на Утаниат прехапа бузата си, за да сдържи гневните си (и вероятно фатални) думи. Сви и отпусна юмруци и най-после каза:
— Да, кралю.
Кралят отново се взираше през прозореца. Огромните камбани спяха на тъмни групи над главата му. Някъде далеч измърмори гръм. Елиас проговори:
— Но свещеникът има тайни от мен. Той знае, че мощта ми расте, докато разбирането ми се увеличава, и затова се опитва да скрие някои неща от мен. Виждаш ли онова там, Гутулф? — Той посочи през прозореца и изведнъж кипна: — В името на огньовете на Ада, човече, ти не можеш да видиш нищо оттам! Ела по-близо! Да не се страхуваш, че вятърът ще те замрази? — И се изсмя странно.
Гутулф пристъпи напред без желание: мислеше си какъв бе Елиас преди да го обземе лудост — избухлив, да, но не за дреболии; обичаше да се шегува, но с откровения хумор на войник, а не с това подигравателно и неразбираемо остроумие. Ставаше му все по-трудно и по-трудно да си припомни онзи друг човек, своя приятел. Бе иронично, но изглеждаше, че колкото повече полудява Елиас, толкова повече заприличва на брат си Джосуа.
— Ей там. — Кралят посочи над влажните покриви на Хейхолт към сивата маса на Кулата на Хйелдин до северната част на Вътрешната стена. — Дадох я на Приратес да я използва за различните си начинания — или разследвания, ако предпочиташ, — и сега той я държи винаги заключена; дори не иска да даде ключ на краля си. За моята безопасност, както казва. — Елиас се вгледа в мрачната кула на свещеника, сива като небето; горните й прозорци бяха от дебело червено стъкло. — Много се възгордя този алхимик.
— Прокуди го, Елиас… или го унищожи! — Гутулф проговори, без да мисли, а после реши да продължи с натиска. — Знаеш, че винаги съм ти говорил като на приятел, безцеремонно, когато се е налагало. Знаеш още, че не съм страхливец, който скимти, ако се пролее малко кръв или се счупят няколко кости. Но този човек е отровен като змия — и много по-опасен. Той ще те промуши в гърба. Кажи само една дума и ще го убия. — Той млъкна. Сърцето му биеше лудешки като пред битка.
Кралят го изгледа за миг, а после отново се изсмя:
— А, ето го Вълчо, когото познавам. Не, не, скъпи приятелю, казах ти вече: имам нужда от Приратес и ще използвам всичко, от което се нуждая, за да постигна великата задача, която съм си поставил. А той няма да ме промуши в гърба, тъй като, разбираш ли, той също има нужда от мен. Алхимикът ме използва… или си мисли, че ме използва.
В далечината отново проехтя гръм. Елиас отстъпи от прозореца и сложи ръка върху рамото на Гутулф. Графът почувства излъчващия се студ направо през дебелата си дреха.
— Но не искам Приратес да те убие, а той ще те убие, недей да се заблуждаваш. Куриерът му пристигна днес от Набан. В писмото си ми казва, че преговорите с лектора вървят много добре и че ще се върне след няколко дни. Затова идеята да те изпратя във Високите тритинги начело на рицарите ми бе толкова добра. Младият Фенгболд ме увещаваше да му дам командуването, но ти винаги си ми бил верен помощник и, което е по-важно, ще се махнеш от пътя на червения свещеник, докато той свърши онова, от което имам нужда.
— Благодарен съм за възможността да ти служа, кралю — бавно каза Гутулф; страх и гняв се надигаха злобно в него. Той, графът на Утаниат, да падне до такова преклонение и блюдолизничество!
