Какво щеше да стане, ако просто сграбчеше Елиас, внезапно и диво си помисли той, ако просто сграбчеше краля и се хвърлеше с него през прозореца — и двамата да полетят повече от сто лакътя надолу и да се разбият като яйца. Усирис Изкупителю, какво облекчение щеше да бъде, ако ликвидираше тази гнояща мозъчна болест, която бе пропълзяла през целия Хейхолт — и през самия него! Главата му се замая. На глас той каза само:
— Сигурен ли си, че тези слухове за брат ти не са точно това? Само слухове, въображението на недоволни селяци? Трудно ми е да повярвам, че нещо би могло да оцелее… би могло да оцелее от Наглимунд. — Една стъпка, помисли си той, само една, а после и двамата щяха да литнат надолу във влажния въздух. Всичко щеше да свърши за секунди и дългият, тъмен сън щеше да започне…
Елиас се отдръпна от прозореца, разрушавайки магията. Гутулф усети как на челото му избива хладна пот.
— Нямам нужда от „слухове“, скъпи Утаниат. Аз съм Елиас, Върховният крал, и зная. — Той закрачи под зъбите на вятъра към един прозорец на другата страна на кулата, онази страна, която гледаше на югоизток. Косата му се развя, черна като крилете на гарван. — Там! — Той посочи развълнувания оловносив Кинслах в мъгливата далечина. Проблясък на светкавица за миг освети дълбоките кладенци на очите му. — Джосуа е жив, наистина, и е някъде… там. Получих вест от доверен източник. — Дойде гръм, който гонеше светкавицата. — Приратес ми казва, че мога и по-добре да изразходвам силите си. Казва ми да не се тревожа за брат си. Ако не бях виждал хиляди доказателства за черното и празно сърце на Приратес, щях да си помисля, че съжалява за Джосуа — толкова сериозно възразява срещу тази акция. Но аз ще направя това, което искам. Аз съм кралят и искам Джосуа мъртъв! — Още един проблясък на светкавица гравира лицето му, изкривено като ритуална маска. Гласът на краля се напрегна; за миг като че ли само стискането на каменния перваз, от което кокалчетата му бяха побелели, го предпазваше от падане. — А искам и дъщеря ми да се върне. Да се върне! Искам Мириамел да се върне! Тя не се подчини на баща си, присъедини се към враговете му… към моите врагове. Тя трябва да бъде наказана.
Гутулф не можа да се сети какво да каже. Само кимна, като се опитваше да разпръсне отвратителните мисли, които се надигаха в него като в кладенец, който се пълни с черна вода. Кралят и прокълнатият му меч! Дори и сега Гутулф усещаше, че близостта на оръжието го разболява. Да, той щеше да отиде при тритингите и да залови Джосуа, щом Елиас искаше това. Поне щеше да е извън този ужасен замък с всичките му нощни звуци, страхливи слуги и лудия му скърбящ крал. Щеше отново да е способен да мисли. Щеше отново да диша чист въздух и да е в компанията на войници, на мъже, с чиито мисли и разговори се чувстваше удобно.
Изтътна гръм и камбаните затрептяха.
— Ще направя така, както казваш, кралю.
— Разбира се — кимна Елиас, отново спокоен. — Разбира се.
Навъсеният Гутулф си тръгна, но кралят остана още известно време, загледан в облачното небе. Слушаше вятъра толкова внимателно, все едно разбираше скръбния му език. Рейчъл, управителката на камериерките, започваше да се чувства много неудобно в тясното си скривалище. И все пак беше научила онова, което искаше да знае. Умът й бе пълен с идеи, доста извън обикновените й задачи: напоследък Рейчъл Драконката се бе уловила, че мисли неща, за които не бе си и представяла, че са възможни.
Като сбърчи нос от острата, но позната миризма на течност за полиране, тя надзърна през процепа между каменната рамка и изкорубената врата. Кралят стоеше неподвижен като статуя и се взираше навън в нищото. Рейчъл отново се изпълни с ужас от собственото си прегрешение. Да шпионира като най-мърлявата, доведена само за празниците прислужница! И при това Върховния крал! Елиас наистина бе син на любимия й крал Джон — дори и да не можеше да се надява да достигне баща си, — а тя, последният бастион на нравствеността в Хейхолт, го шпионираше!
Тази мисъл я накара да се почувства немощна и слаба. Тя се облегна на стената на килера на звънаря и благодари на Бога, че е толкова тесен. Между навитите въжета, куките за камбани, кутиите мазнина и тухлените стени имаше толкова малко пространство, че тя не би могла да падне, даже и ако се опиташе.
Тя не бе искала да шпионира, разбира се — не наистина. Бе чула гласовете, докато бе оглеждала злочесто мръсните стълби на третия етаж на Кулата на Зеления ангел. Бе отстъпила тихо от извитото стълбище в една ниша със завеса, за да не изглежда, че подслушва кралските работи, тъй като бе познала гласа на Елиас почти незабавно. Кралят се бе качил покрай нея — говореше, изглежда, на ухиления монах Хенгфиск, който го придружаваше навсякъде, но думите му приличаха на безсмислено бърборене. „Шепот от Накига“ каза той, както и „песни от по-високия въздух“. Говореше за „слушане на виковете на свидетелите“ и „скорошното идване на деня от сделката на хълма“ и за още по-неразбираеми неща.
