Монахът с изпъкналите очи следваше краля по петите, както винаги правеше напоследък. Налудничавите думи на Елиас явно не го притесняваха: монахът само кимаше, докато се катереше нагоре — ухилената сянка на краля.
Развълнувана така, както не се бе вълнувала от много отдавна, Рейчъл последва двамата, докато не изкачиха може би хиляда стъпала нагоре по дългото стълбище на кулата. Дърдоренето на краля продължи, докато най-накрая двамата с монаха не изчезнаха в камбанарията. Уморена от възрастта си — а и гърбът я болеше, — Рейчъл остана на долния етаж, облегна се на стената и докато се мъчеше да си поеме дъх, отново се зачуди на смелостта си. Пред нея стоеше отворена работилница. Огромен скрипец бе разглобен на парчета върху покрития с дървени стърготини блок; един чук лежеше на пода, като че ли собственикът му бе изчезнал насред замаха си. До стълбището имаше ниша със завеса и когато монахът изведнъж затрополи обратно надолу по стълбите, тя нямаше избор, освен да се мушне в нея.
В дъното на нишата видя дървена стълба, която водеше нагоре в тъмнината. Знаеше, че е приклещена между краля отгоре и онзи, когото виночерпецът му щеше да доведе отдолу, така че нямаше друг избор, освен да се изкачи по нея, за да потърси по-сигурно скривалище: всеки, който минеше покрай нишата, можеше да дръпне завесата и да я открие, което щеше да доведе до унижението й или до нещо по-лошо.
Разбира се, по-лошо. Мисълта за главите, които гниеха като черни плодове върху портата Нарулах, пришпори старите й кокали нагоре по стълбата, която, както се оказа, водеше право в килера на звънаря.
И така, всъщност вината не беше нейна, нали? Тя не бе искала да шпионира наистина — тя на практика бе принудена да слуша разговора на Елиас с графа на Утаниат. Сигурно добрата света Риап щеше да разбере и щеше да се застъпи за нея, когато дойдеше времето да се чете от Великия свитък в преддверието на Небето.
Тя отново погледна през процепа на вратата. Кралят се бе преместил на друг прозорец — онзи, който гледаше на север, към кипящото черно сърце на приближаващата буря, — и не изглеждаше, че мисли да си тръгва. Рейчъл започваше да се паникьосва. Хората казваха, че Елиас прекарвал много безсънни нощи в работа с Приратес в Кулата на Хйелдин. Дали специфичната лудост на краля не беше да се разхожда из кулите до пукването на зората? Сега бе още следобед. Главата й се замая. Нима щеше да остане завинаги пленена тук?
Очите й, които се стрелкаха диво, се спряха на нещо, издълбано върху вратата, и тя се ококори от изненада.
Някой бе издълбал в дървото „Мириамел“. Буквите бяха изчегъртани дълбоко, като че ли който и да го бе направил, е бил хванат като Рейчъл и се е занимавал с това, за да минава времето. Но на първо място, кой би могъл да направи такова нещо, и то тук?
За миг тя се замисли за Саймън — спомни си как момчето се катереше като маймуна и се забъркваше в какви ли не неприятности. Той бе обичал Кулата на Зеления ангел — нали съвсем малко преди крал Джон да умре почти беше бутнал клисаря Барнабас надолу по стълбите? Рейчъл се усмихна тъжно. Голям дявол беше това момче… но вече го нямаше.
Внезапно ри спомни какво бе казало момчето на свещаря, Джеръмайъс. Усмивката изчезна от лицето й. Приратес. Приратес бе убил момчето й. Като си помисли за алхимика, Рейчъл усети омраза, която гореше и бълбукаше като негасена вар, омраза, различна от всичко, което бе изпитвала през живота си.
Замаяна, тя поклати глава. Бе ужасяващо да мисли за Приратес. Онова, което Джеръмайъс й бе казал за свещеника, й навяваше черни мисли — не бе знаела, че може да изпитва такива чувства.
Изплашена от силата им, тя се помъчи да се съсредоточи отново върху издяланото на вратата.
Взря се във внимателно изрязаните букви и реши, че в каквито и други неприятности да се бе забърквал Саймън, тази беля не е негово дело. Дори и под обучението на Моргенес, почеркът на Саймън се бе разхождал по страницата като пиян бръмбар, а тези букви бяха издълбани от някой образован. Но кой би издялал името на принцесата на такова непосещавано място? Без съмнение клисарят Барнабас бе използвал този килер, но мисълта как това отвратително влечуго старателно чегърта името на принцесата върху вратата надминаваше въображението на Рейчъл, въпреки че тя знаеше какви злини и глупости правят мъжете, ако се освободят от доброто влияние на жените. Но дори и при това положение изобщо не можеше да възприеме клисаря Барнабас като линеещ влюбен.
Мислите й се разсейваха. Рейчъл се сгълча ядосано. Наистина ли бе толкова стара и уплашена, че да се разсейва в момент, когато имаше толкова много важни неща, за които да мисли? Един план се бе оформил в главата й още от нощта, когато с останалите камериерки бе спасила Джеръмайъс — но една част от нея искаше да го забрави, искаше нещата да са точно по начина, по който бяха някога.
„Нищо вече няма да е същото, стара глупачке. Признай си го“.
