Бе все по-трудно и по-трудно да се скрие от такива решения напоследък. След като прибраха избягалото момче на свещаря, тя и подчинените й най-после осъзнаха, че няма друго решение, освен да му помогнат да избяга. И така, бяха го измъкнали от Хейхолт една привечер, преоблечен като камериерка, която си отива вкъщи в Ерчестър. Докато наблюдаваше нещастното момче да куцука към спасението си, Рейчъл бе споходена от прозрение: вече не можеше да се прави, че не забелязва злото, което населяваше дома й. Тя бе управителка на камериерките и щом видеше нещо развалено, трябваше да го почисти.
Чу тропането на тежки ботуши по белия каменен под на камбанарията и рискува да погледне през тесния процеп. Увитата в зелено фигура на краля тъкмо изчезваше през вратата. Тя слушаше, докато стъпките му слизаха и заглъхваха все повече, а после изчака дълго, след като изобщо бяха спрели да се чуват, преди да се спусне по стълбата. Излезе иззад завесата в проветривото стълбище и избърса челото и бузите си — бяха влажни от пот въпреки студения камък около нея. Като стъпваше внимателно и тихо, заслиза надолу.
От разговора на краля с графа бе разбрала много неща. Сега вече трябваше само да чака и да мисли. Определено подготвянето на такова нещо не можеше да е и наполовина толкова сложно като ръководенето на едно пролетно почистване, нали? А и, посвоему, тя планираше точно това, нали така?
Старите й кости я боляха, докато бавно слизаше по безкрайното стълбище на Кулата на Зеления ангел, но на лицето й се изписа странна усмивка — усмивка, която би накарала камериерките да потреперят.
Очите на Бинабик отбягваха очите на Слудиг, който седеше от другата страна на огъня. Тролът събра ашиците и ги пусна в торбичката. Бе ги хвърлял няколко пъти тази сутрин и резултатите като че ли не го радваха.
Прибра торбичката в джоба си с въздишка, а после се обърна, разбута пепелта на огъня с една пръчка и изрови закуската им — корени и грудки, които бе изкопал от замръзналата земя. Беше ужасно студен ден и вече нямаха храна.
— Не говори — внезапно каза тролът. След около час мълчание Слудиг тъкмо си бе отворил устата. — Моля те, Слудиг, поне за малко не казвай нищо. Искам само манерката кангканг от джоба ти.
Римърсгардецът тъжно му я подаде. Бинабик отпи една дълга глътка и обърса устата си с ръкав. После обърса с него и очите си.
— Обещах — тихо каза той. — Исках да чакаме две нощи и ти се съгласи. Сега трябва да изпълня обещанието, което с най-голямо удоволствие не бих изпълнил. Трябва да занесем меча при Камъка на раздялата.
Слудиг отвори уста, но вместо това взе манерката от Бинабик и също отпи.
Куантака се върна от лов и ги завари безмълвно да товарят малкото си багаж на конете. Наблюдава ги няколко мига, после нададе нисък скръбен вой, сви се на кълбо в края на поляната и ги загледа сериозно над рунтавата си опашка.
Бинабик взе Бялата стрела от седлото и я притисна към бузата си; стрелата блестеше по-ярко от снега около тях. После прибра стрелата и каза на някой, който не присъстваше:
— Ще се върна. Ще те намеря.
И повика Куантака. Слудиг се метна на коня си и потеглиха през гората. Редицата товарни коне ги следваше. Снегът бързо засипа следите им.
Саймън реши, че няма смисъл да седи на едно място и да тъгува. Пък и небето ставаше неприятно тъмно за предобед и снеговалежът се засилваше. Той се вгледа печално в огледалото. Каквото и да беше огледалото на Джирики, принцът на ситите бе казал истината — че то няма да го доведе по вълшебен начин при Саймън, когато изпадне в беда. Младежът прибра огледалото, изправи се и потърка ръце.
Бинабик и Слудиг можеше още да са някъде наблизо — вероятно също като него бяха паднали в снега и имаха нужда от помощ. Нямаше представа колко дълго е лежал безпомощно в хватката на съня, колко дълго е слушал тайнствената жена да говори в сънищата му — можеше да са часове, а можеше и да са дни. Спътниците му можеше още да са наблизо, а можеше и да са се отказали да го търсят. Можеше да са на цели левги оттук.
Докато обмисляше безрадостните перспективи, той започна да върви в нещо, което се надяваше да е разширяваща се спирала — смътно си спомняше, че Бинабик му беше казал, че така се прави, когато си се изгубил. Обаче не беше сигурен, че спираловидното ходене е точно това, което да прави, тъй като не бе сигурен точно кой се е загубил. Освен това не бе обръщал особено внимание, когато дребосъкът бе обяснявал как човек да изчисли тази спирала — лекцията на трола за ориентиране в гората бе засягала движението на слънцето, мъха по кората на дърветата, посоката, в която се простират корените, които са в течаща вода, но когато Бинабик бе обяснявал всичко това, Саймън бе гледал как един трикрак гущер бавно куцука по земята. Жалко, че Бинабик не се бе опитал да направи обяснението си малко по-интересно, но сега бе твърде късно, за да направи нещо по въпроса.
