Продължи да гази из все по-дълбокия сняг. Невидимото слънце се издигаше зад покривалото от облаци. Краткият следобед дойде, а после почти веднага се заприготвя да си отиде. Вятърът духаше и бурята хвана Алдхеорте в заскрежените си пръсти и стисна. Студът пронизваше Саймън през наметалото му, което започна да му се струва тънко като воала на някоя дама; бе му изглеждало достатъчно топло, когато бе с приятеля си, но сега, като се замисли за това, не можа да си спомни кога за последен път му е било наистина топло.
Денят привършваше. Стомахът също започна да го боли. За последно бе ял в абатството при Скоди — споменът за яденето и за последвалите събития го накара пак да се разтрепери, този път вече не от студ. Кой би могъл да каже колко време е минало оттогава?
„Ейдон — молеше се той, — дай ми храна“. Мисълта се превърна в някакво стихче, което отекваше отново и отново в главата му в такт със скърцането на снега под краката му.
За съжаление, това беше проблем, който не искаше да си отиде само от мисълта за нещо друго. Но и не бе станал толкова лош, колкото би могъл: Саймън знаеше, че не може да се загуби повече, отколкото е в този момент, но можеше да огладнее много повече.
През времето, което бе прекарал с Бинабик и войниците, бе свикнал някой друг да ловува и да събира храна; когато и той бе помагал, обикновено беше под напътствията на другите. А сега бе сам, както и през онези ужасни първи дни в Алдхеорте, след като бе избягал от Хейхолт. Тогава бе ужасяващо гладен и бе оцелял, докато тролът не го намери, но пък тогава не беше зима. Освен това бе успявал да краде по нещо от усамотени ферми. Сега вървеше през замръзнала безлюдна пустош и предишното му пътуване в гората изглеждаше като следобеден пикник.
Буреносните ветрове завяха. Самият въздух като че ли изстина изведнъж и Саймън се разтрепери пак. Гората започна да притъмнява — първото предупреждение, че дори и слабата дневна светлина не може да трае вечно, и Саймън усети, че се бори с надигащата се вълна на ужас. През целия ден се бе мъчил да пренебрегне лекото драскане на ноктите му: понякога бе имал чувството, че върви по ръба на бездна, която няма дъно, няма край.
В ситуация като тази, осъзна Саймън, беше много лесно да полудее — не да обезумее изведнъж и да заразмахва диво ръце, като просяк, който говори високопарно пред някоя таверна, а по-скоро да се плъзне в тиха лудост. Щеше да направи някоя погрешна стъпка и да се свлече бавно и безпомощно в пропастта, чиято близост в момента изглеждаше неоспоримо ясна. Щеше да пада и да пада, докато спреше дори да си спомня, че пада. Истинският му живот, спомените му, приятелите и домът, който някога бе имал, всички те щяха да се смалят, докато не станат нищо повече от древни, прашни предмети в глава, която прилича на къща със заковани прозорци и врата.
На това ли приличаше умирането, зачуди се изведнъж той? Дали част от теб остава в тялото ти, както в призрачната песен на Скоди? Дали човек лежи в земята и чувства как мислите му изчезват малко по малко като пясъчен нанос, отнасян от течащ поток? Но пък в края на краищата толкова ли щеше да е ужасно — да лежи в тъмното и влажното и просто бавно да престане да съществува? Нямаше ли да е по-добре от безумните тревоги на живите, от безполезната борба с невъзможни вероятности, от паническата и безсмислена битка срещу крайната победа на смъртта?
Да се предаде. Просто да спре да се бори…
Усещаше в себе си някакво мирно звучене, като тъжна, но красива песен. Приличаше на нежно обещание, на целувка преди сън…
Залитна напред. Стресна се, протегна ръка и се подпря на ствола на една подобна на скелет бреза. Сърцето му биеше много бързо.
С учудване видя, че по раменете и ботушите му се е натрупал сняг, като че ли бе стоял на едно място много дълго — но бе изглеждало като най-краткия миг! Разтърси глава и запляска бузите си, докато бодежите не върнаха живота в тялото му. Наруга се наум. Да заспи прав! Да замръзне като шушулка! Що за идиот беше?!
Не! Изръмжа и пак разтърси глава. Бинабик и Слудиг бяха казали, че е почти мъж: нямаше да ги опровергае толкова лесно. Беше студено и беше гладен — това беше всичко. Нямаше да се разплаче и да се откаже като прислужник, заключен извън кухнята. Беше преживявал и по-лоши неща от това.
Но какво трябваше да направи?
Не можеше да реши проблема с липсата на храна, знаеше, но това не беше чак толкова лошо. Едно от нещата, които Бинабик бе казал — Саймън си го спомняше много добре, — бе, че човек може да изкара много време без храна, но не може да оживее и една нощ на студа без подслон. По тази причина, винаги казваше тролът, огънят е много, много важен.
Но Саймън не можеше да си запали огън.
