Обмисли този тъжен факт и продължи да върви. Въпреки бързо сгъстяващата се тъмнина се надяваше да намери по-добро място за лагер, преди да спре. Снегът вече валеше по-силно. Саймън се влачеше по дъното на някакво плитко дере. Искаше да намери по-високо място, откъдето нямаше да му се наложи да си прокопава път навън, ако оцелееше през нощта. Докато си мислеше за това, напуканите му устни се разкривиха в болезнена усмивка. При ужасния късмет, който имаше, мястото, което щеше да си избере, сигурно щеше да бъде ударено от светкавица.
Той се изсмя дрезгаво и за миг се окуражи от звука на собственото си веселие, но вятърът грабна смеха му и го отнесе, преди да успее да му се наслади.
Мястото, което избра, бяха няколко ели, скупчени на върха на нисък хълм — приличаха на пазачи с бели шапки. Би предпочел заслона на големи камъни — или още по-добре пещера, — но късметът му не бе толкова щедър. Без да обръща внимание на къркорещия си стомах, той огледа малката горичка, а после се захвана да гради стена от сняг, от страната, от която духаше вятърът.
Когато последната светлина се запроцежда от небето, започна да кърши клонки от елите. Натрупа ги до основата на снежната стена — легло от гъвкави иглички, почти толкова високо, колкото и стената.
Беше толкова уморен, когато си лягаше, че очакваше да заспи след няколко мига, въпреки боцкащите клонки, в които се свря, и схванатите си крака, но вместо това усети, че просто не може да затвори очи. Студът, макар и не толкова остро хаплив, колкото докато ходеше през гората под зъбите на вятъра, все пак се промъкна през рехавия му подслон и се просмука в костите и плътта му. Беше някакъв тъп и неумолим студ, търпелив като камък.
Макар свистенето на дишането му и барабанният бой на сърцето му да нахлуваха в ушите му, той можеше да чуе и други, по-странни звуци. Бе забравил колко по-различно звучи гората през нощта, когато до теб не спи някой приятел. Вятърът виеше болезнено между дърветата; други звуци изглеждаха застрашително прокрадващи се, но все пак бяха достатъчно силни, за да се чуват дори и над оплакващия вятър. След всички ужаси, които бе видял, Саймън не таеше безплодни надежди, че нощта не крие заплахи — сигурно чуваше прокълнати души да плачат във вятъра и стъпките на тромави хунен, които кръстосваха гората да търсят топла кръв!
Нощта напредваше. Саймън усети в него отново да се надига черен ужас. Той бе съвсем сам! Беше загубен, обречен глупак и идиот, който изобщо не трябваше да се забърква в работите на по-добрите от него! Дори ако оцелееше през нощта, дори ако не станеше жертва на ноктите и зъбите на някой ломотещ безлик нощен обитател, това щеше да е само за да умре от глад през деня! Сигурно би могъл да преживее няколко дни, може би и седмици, ако бе късметлия, но според онова, което Бинабик му бе казал, до Камъка на раздялата имаше много левги — и това само при положение, че изобщо знаеше как да стигне дотам и че можеше да намери правилния път през несъстрадателните дълбини на Алдхеорте. Саймън знаеше, че не притежава горските умения, за да оцелее през дългото изгнаничество сред дивата гора: той не беше Джак Мандуоуд, дори никак не приличаше на него. Също така почти нямаше шанс някой, който би могъл да му помогне, да мине през тази далечна част на североизточната гора, особено в такова адско време.
Най-лошото от всичко бе, че приятелите му ги нямаше. В средата на следобеда той изведнъж бе осъзнал, че крещи панически: повтаряше имената им отново и отново, докато гърлото му не се продра като стар чаршаф. Накрая, точно преди гласът му да го предаде, си бе помислил, че крещи имената на мъртъвци. Това бе най-плашещата от всички мисли, една пътечка, която преминаваше много близо до пропастта: викай мъртвите днес, говори с тях утре, присъедини се към тях скоро след това — в жива смърт или невъзвратима лудост, което може да беше и по-лошо от истинското умиране.
Лежеше под клонките и трепереше, но вече не само от студ. Тъмнината се надигна в него и Саймън се бореше срещу нея. Не искаше да умре — но имаше ли някакво значение? Изглежда, нямаше какво да направи по въпроса.
„Но няма да умра тук — реши той най-после, като за миг се престори, че му е бил предложен друг избор. Потърси собственото си отчаяние и започна да го успокоява като уплашен кон. — Пролях драконска кръв. Спечелих ситска Бяла стрела. Всичко това все значи нещо, нали?“
Не знаеше дали всичко това наистина значи нещо, но изведнъж много му се прииска да живее.
„Няма да умирам още. Искам пак да видя Бинабик, и Джосуа… и Мириамел. И искам да видя как Приратес и Елиас страдат за онова, което правят. Искам отново да имам дом, топло легло — о, милостиви Усирис, ако наистина си истински, позволи ми отново да имам дом! Не позволявай да умра на студа! Позволи да си намеря дом… дом… позволи да си намеря дом!…“
Сънят най-после го побеждаваше. Струваше му се, че чува собствения си глас да отеква като в пресъхнал каменен кладенец. Накрая се плъзна от студа и болезнените мисли към някакво по-топло място.
