Преживя тази нощ и още шест нощи след нея, всяка бе последвана от сутрин на ужасна, вдървена скованост, от самота и все по-непоносим глад.
Ненавременният студ бе избил много от децата на пролетта още в зародиша, но някои растения бяха успели да напъпят и да цъфнат в краткия, неистински топъл сезон преди смъртоносната зима да се върне. И Бинабик, и ситите му бяха давали да яде цветове, но Саймън нямаше представа кои стават за ядене. Ядеше малкото, които можеше да намери. Те не го засищаха, но не го и убиваха. Туфи горчива жълта трева — много горчива — също бяха оцелели тук-там под снежната покривка и той използва докрай всички, които намери. Веднъж, в миг на гладуващо безумие, дори се опита да изяде шепа елови иглички. Бяха невероятно ужасни на вкус и смолата, смесена със слюнката му, полепна по полузамръзнала му пухкава брада.
Един ден, когато желанието му за нещо стабилно за ядене се бе превърнало в подлудяваща мания, някакъв объркан от студа бръмбар пресече пътя му. Рейчъл Драконката се отвращаваше от всякакви такива гадни вредители, но стомахът на Саймън не искаше да се съобразява с обучението на Рейчъл.
Въпреки празния му стомах, първият бръмбар му бе много труден. Когато усети как малките крачка мърдат в устата му, Саймън се задави и изплю насекомото в снега. Догади му се — но миг по-късно отново вдигна бръмбара, сдъвка го и бързо го преглътна. Бръмбарът приличаше на мека и малко мърдаща орехова черупка, а вкусът му бе малко по-лош от плесенясал дъх. Когато изтече цял час и нито едно от ужасните предричания на Рейчъл не се сбъдна, Саймън започна да наблюдава внимателно земята за още такива бавнодвижещи се хапки.
Различен от огромния му глад, а по някои критерии и по-лош, бе студът: когато успееше да намери нещичко за ядене, гладът му поне за миг намаляваше, а когато се раздвижеше сутрин, мускулите преставаха да го болят поне малко… но след момента, когато за пръв път бе пропълзял в горското си легло, той никога не се стопли отново. Когато спреше да се движи дори и за няколко кратки мига, започваше да трепери неконтролируемо. Мразът бе толкова безмилостен, че започна да му се струва, че го преследва като враг. Той го проклинаше немощно и размахваше ръце във въздуха, като че ли зложелателният студ бе нещо, което можеше да удари, както бе ударил дракона Игджарджук, но студът бе навсякъде и никъде — и нямаше черна кръв, която Саймън да пролее.
Не можеше да направи нищо, освен да върви. И така, през всичките болезнени часове на дневна светлина, от мига, в който схванатите му крайници го изкарваха от постелята от клонки всяка сутрин, до часа, в който слънцето се оттегляше от сивото облачно небе, той вървеше почти без да спира на юг. Ритъмът на влачещите му се крака ставаше такава част от цикъла на живота, както повеите на вятъра, движението на слънцето, въртенето на снежинките. Той вървеше, понеже това го стопляше; вървеше на юг, понеже смътно си спомняше как Бинабик казва, че Камъкът на раздялата е в равнините на юг от Алдхеорте. Знаеше, че никога не би могъл да преживее пътуването през цялата гора — преминаване през огромна държава от дървета и сняг, но трябваше да има някаква цел: безкрайното пристъпване бе по-лесно, ако всичко, което трябваше да прави, бе да оставя забуленото слънце да минава отляво надясно.
Освен това вървеше, тъй като когато стоеше, без да мърда, студът започваше да му докарва странни, плашещи видения. Понякога виждаше лица в разкривените стволове на дърветата и чуваше гласове да произнасят името му и имената на непознати. Друг път заснежената гора изглеждаше като гъсталак от кули; рядката зеленина се превръщаше в подскачащи пламъци и сърцето му биеше в ушите като гибелна камбана.
Но най-важното, Саймън вървеше, понеже нямаше какво друго да прави. Ако спреше, щеше да умре — а той не искаше да умре.
— Бръмбарче, недей да бягаш, мирно стой.
Нищо, че си ти горчиво, ще те хапна наведнъж.
Чакай буболечке вкусна,
чакай, чакай, не се бой!
Ще те хапна, ще те хапна…
Бе късната сутрин на седмия ден, откакто беше останал сам. Саймън внимателно пристъпваше напред. Един сиво-кафяв бръмбар на петна — по-голям и вероятно по-вкусен от мъничките черни, които бяха станали основното му меню — пълзеше по ствола на един бял кедър. Саймън вече бе опитал да го хване, двадесетина лакътя по-назад, но този бръмбар имаше крила (и това със сигурност доказваше, че е вкусен, тъй като трябваше да се труди толкова много, за да остане неизяден!) и най-безсрамно си бе тръгнал с бръмчене. Не бе отлетял далеч. Вторият опит да го хване също не бе успял и сега следваше третият.
Саймън си пееше; не знаеше дали пее на висок глас, или не. Бръмбарът като че ли нямаше нищо против, така че Саймън продължи:
— Чакай, бръмбарче, постой,
мирно, кротко, не се бой.
Ето, идвам през снега,
ето, идвам ей сега…
