Очите му бяха присвити и той се придвижваше съвсем бавно — толкова бавно — толкова позволяваше треперещото му недохранено тяло. Той искаше този бръмбар. Трябваше му този бръмбар. Усети, че се разтреперва, нервите му не издържаха и той скочи. Дланите му удариха кората, но когато вдигна шепи, за да погледне, видя, че са празни.
— Защо го гониш? — чу се глас. Саймън, който бе провел безброй разговори със странни гласове през последните няколко дни, отвори уста да отговори — сърцето му започна да бие като чук. Обърна се, но не видя никого.
„Ето, започна се… Полудя…“ — помисли си, но в този момент някой го потупа по рамото. Той отново се извъртя рязко и почти падна.
— Ето. Хванах ти го. — Бръмбарът, любопитно безжизнен, се понесе във въздуха пред него. Миг по-късно Саймън видя, че е хванат от пръстите на ръка в бяла ръкавица. Собственикът на ръката излезе иззад кедъра. — Какво ще правиш с него? Вашият народ яде ли буболечки? Това не го знаех.
За един кратък миг той си помисли, че е дошъл Джирики — златноокото лице бе обкръжено от облак бледолилава коса със същата странна отсянка като тази на Джирики, плитки с пера висяха покрай високите скули, — но като се вгледа, разбра, че това не е приятелят му.
Лицето на непознатия бе много нежно, но все пак малко по-кръгло от това на Джирики. Както и при принца, леко нечовешките черти караха някои от израженията на този сит да изглеждат студени и жестоки, дори леко животински, но все пак странно красиви. Новодошлият изглеждаше по-млад и по-непредпазлив от Джирики, лицето й — той току-що бе осъзнал, че непознатата е жена — променяше бързо израженията си, все едно се сменяха фини маски. Въпреки онова, което приличаше на подвижността и енергията на младостта, дълбоко в по котешки спокойните златни очи на непознатата Саймън видя древното знание на ситите, също като при Джирики.
— Сеоман — каза тя, а после се изсмя подсвиркващо. Облеченият й в бяло пръст докосна веждата му, лек и силен като крило на птица. — Сеоман Снежния кичур. Сеоман Снежнокъдрия.
Саймън трепереше.
— Ко… ко… коя си ти?…
— Адиту. — Очите й бяха леко подигравателни. — Майка ми ме е нарекла Адиту но-Са’онсерей. Пратиха ме да те намеря.
— Пратиха те? Ко… кой?
Адиту килна глава на една страна и погледна Саймън така, както някой би погледнал нечисто, но интересно животно, което се е свило на прага.
— Брат ми, човешко дете. Джирики, разбира се. — Тя се вгледа в него. — Защо изглеждаш толкова странно?
— Ти ли беше… в сънищата ми? — жално попита той.
И внезапно седна на земята до босите й крака.
— Разбира се, че имам ботуши — каза Адиту. Някак си бе запалила огън — разри снега и струпа дървата точно до мястото, на което се бе строполил Саймън, а после ги запали с някакво бързо движение на нежните си пръсти. Саймън се бе вторачил напрегнато в пламъците, опитваше се да накара ума си отново да заработи правилно. — Просто исках да ги сваля, за да мога да се приближа по-тихо. — Тя го изгледа приветливо. — Не знаех какво може да шуми чак толкова в гората, но това беше ти, разбира се. И все пак наистина има нещо прекрасно в чувството на снега по кожата.
Саймън потрепери — лед по голи ходила ли?
— Как ме намери?
— Чрез огледалото. Песента му е много мощна.
— Значи… значи, ако бях загубил огледалото, н-нямаше да ме намериш?
Адиту го погледна сериозно.
— О, щях да те намеря рано или късно, но хората са крехки същества и можеше да няма нищо интересно, което да намеря. — Зъбите й просветнаха в нещо, за което той предположи, че е усмивка. Тя изглеждаше едновременно повече и по-малко човешки от Джирики — почти по детски лекомислена понякога, но за други неща много по-странна от брат си. Много от качествата, които Саймън бе наблюдавал у Джирики — котешката грация и спокойствие например, — у сестра му изглеждаха още по-изявени.
Докато Саймън се поклащаше, обвил коленете си с ръце, все още не съвсем сигурен, че е буден и нормален, Адиту бръкна под бялата си дреха, която, заедно с белите й панталони, я бе направила почти неразличима на фона на снега — извади пакет, увит в ярък плат, и му го подаде. Той задърпа несръчно връзките и накрая видя какво има вътре: къшей златнокафяв хляб, който изглеждаше току-що изваден от фурната, и шепа сочни розови плодчета.
Трябваше да яде на много малки хапки, за да не му се догади: но пък всяка по-малка от трошица хапка изглеждаше като време, прекарано в рая.
— Къде ги намери? — попита той с пълна с плодове уста.
Адиту го гледа много дълго; като че ли обмисляше някакво важно решение. Накрая каза някак прекалено безгрижно:
— Скоро ще видиш. Ще те заведа… макар такова нещо да не се е случвало никога.
Саймън не обърна внимание на последната неясна забележка, а попита:
— Къде ще ме заведеш?
— При брат ми, той така каза — отвърна Адиту. Беше сериозна. Някаква дива светлина блестеше в очите й. — В дома на нашия народ — Джао е-Тинукай’и.
Саймън преглътна и каза:
— Ще отида навсякъде, където има огън.
— Не казвай нищо — промърмори Хотвиг. — Само погледни онзи червения там, до оградата.
