Деорнот проследи погледа на тритинга и видя един дорест жребец. Конят го изгледа войнствено. Пристъпваше нервно на едно място, като че ли щеше да побегне всеки момент.
— А, да. Горделив е. — Деорнот кимна и се обърна. — Видя ли го, принце?
Главата на принца бе увита в превръзки и той вървеше бавно, все едно всичките му кости бяха счупени, но бе настоял да излезе и да помогне при взимането на плодовете от облога си. Фиколмий, който едва не бе получил удар от гняв при мисълта, че трябва да наблюдава как Джосуа избира тринадесет от личните му коне, бе изпратил вместо себе си Хотвиг. За разлика от тана, Хотвиг, изглежда, харесваше посетителите, и особено Джосуа. В степите не се случваше често еднорък мъж да убие враг с две глави по-висок от него.
— Как се казва червеният? — попита Джосуа пазача на конете на Фиколмий, жилав стар мъж с малък кичур коса на темето.
— Вятокрък — отвърна той намусено и му обърна гръб.
— Това значи „Вятърен крак“… принц Джосуа. — Хотвиг малко се запъна на титлата; после отиде до жребеца, метна едно въже на врата му и поведе дърпащото се животно към принца.
Джосуа се усмихна, огледа коня и накрая смело дръпна долната му устна, за да му види зъбите. Жребецът разтърси глава и се освободи, но Джосуа отново го сграбчи за устната. След няколко нервни разтърсвания на главата конят най-после позволи да бъде огледан — единственият останал знак на нервност бяха мигащите му очи.
— Е, този определено ще го вземем — каза Джосуа, — макар да се съмнявам, че това ще се хареса на Фиколмий.
— Няма — сериозно каза Хотвиг. — Ако честта му не беше заложена пред всички кланове, той щеше да ви убие само за това, че сте се приближили до тези коне. Вятокрък е един от конете, които Фиколмий специално изиска като част от имуществото на Блемунт, когато стана водач на клановете.
Джосуа кимна сериозно.
— Не искам пограничният тан да се ядоса толкова, че да ни преследва и да ни убие, като престъпи клетвата си. Деорнот, давам ти да избереш останалите; вярвам на твоите очи повече, отколкото на своите. Ще вземем Вятокрък, това е сигурно… всъщност смятам да го яздя лично аз. Омръзна ми да куцукам. На както казах, нека не осакатим табуна толкова много, че да принудим Фиколмий да се обезчести.
— Ще избирам внимателно, сир. — Деорнот тръгна през пасището. Пазачът на конете се опита да се измъкне, но Деорнот го хвана за лакътя и започна да му задава въпроси.
Джосуа ги гледаше с малко измъчена физиономия и пристъпваше от крак на крак, за да раздвижи болящото го тяло. Хотвиг, който наблюдаваше принца с крайчеца на окото си, най-после попита:
— Каза, че отивате на изток, Джосуа. Защо?
Принцът го погледна с любопитство.
— Има много причини, някои от които не мога да обсъждам. Но най-вече защото трябва да намеря място, на което да се укрепя срещу брат ми и срещу злите му дела.
Хотвиг кимна съвсем сериозно.
— Изглежда, имаш съплеменници, които се чувстват по същия начин.
Изражението на Джосуа се превърна в объркване.
— Какво имаш предвид?
— Има други от вашия вид, други живеещи сред камъни, които започнаха да се заселват на изток оттук. Това е причината Фиколмий да ни доведе толкова далеч на север от обичайните за този сезон пасища — искаше да се убеди, че новодошлите няма да навлязат в нашите земи. — На обсипаното с белези лице на Хотвиг се изписа притеснение. — Имаше и други причини кланът ни да дойде тук. Пограничният тан на Ливадните тритинги се опита да примами някои от нашите пазачи на последното Събиране на клановете, тъй че Фиколмий искаше хората му да са далеч от Ливадните тритинги. От Фиколмий се страхуват, но не го харесват. Много фургони вече напуснаха клана на Жребеца…
Джосуа нетърпеливо махна с ръка. Караниците между клановете на тритингите бяха пословични.
— И какво правят живеещите сред камъни, за които каза? Кои са те?
Хотвиг сви рамене и попипа сплетената си брада.
— Кой би могъл да каже? Дойдоха от запад — цели семейства. Някои пътуват във фургони, както прави и нашият народ, други пеша — но не са наши хора, не са тритинги. Чухме за тях от нашите разузнавачи, когато бяхме на предпоследното си Събиране, но те минаха през северната част на Високите тритинги и си отидоха.
— Колко?
Тритингът отново сви рамене.
— Колкото два или три от малките ни кланове.
— Значи сто или двеста. — Принцът като че ли за миг забрави за болките си: лицето му се разведри, докато обмисляше чутото.
— Но това не е всичко, принц Джосуа — малко прекалено разпалено каза Хотвиг. — Това беше само първата група. Оттогава има и други. Лично аз видях поне двайсетина. Обаче те са бедни и нямат коне, така че ги оставяме да излязат от земите ни.
— Но не позволихте на моята група да премине, а ние нямахме и един кон. — Усмивката на Джосуа бе сардонична.
— Защото Фиколмий знаеше, че сте вие. Граничните пазачи ви наблюдаваха няколко дни.
Деорнот се приближи до тях, като почти влачеше мърморещия пазач.
