— Избрах, ваше височество. Вижте. — Той посочи един дългокрак червеникавокафяв кон. — Тъй като избрахте Вятокрък за себе си, принц Джосуа, аз избрах този за мен. Казва се Дивисвет — Див проблясък.
— Чудесен е — усмихна се Джосуа. — Виждаш ли, Деорнот, спомних си какво ми каза за конете на тритингите. Сега имаме техни коне, точно както искаше.
Деорнот погледна превръзките на Джосуа и каза:
— Цената беше твърде висока, сир. — Очите му бяха изпълнени с тъга.
— Покажи ми останалите, които си избрал — каза Джосуа.
Когато се върнаха от пасището, Воршева излезе да посрещне принца. Хотвиг хвърли само един поглед на лицето й и се измъкна.
— Много си глупав, че излезе! Трябва да лежиш! — Дъщерята на тана се обърна към Деорнот. — Как можа да го държиш навън толкова дълго? Той е много зле!
Деорнот не отвърна нищо, а само се поклони. Джосуа се усмихна и каза:
— Успокой се. Вината не е на сър Деорнот. Аз настоях да видя конете, тъй като съвсем сигурно ще си тръгна оттук на кон, а не пеша. — Той се подсмихна печално. — Напоследък не бих могъл да извървя повече от един фурлонг дори и ако животът ми зависи от това, нали разбираш. Но ще събера сили.
— Не и ако стоиш на студа. — Воршева стрелна Деорнот с острия си поглед, като че ли го предизвикваше да спори. После хвана Джосуа под ръка, нагоди скоростта си към несигурните му стъпки и тримата тръгнаха към лагера.
Групата на принца все още бе затворена. Фиколмий бе изръмжал, че само защото е загубил един облог, не следва да се отнася към презрените живеещи сред камъни като към хора от клановете, но някои по-благородни тритинги им бяха донесли одеяла, въжета и колчета за палатки. Фиколмий все пак не беше крал и много тритинги не се съобразяваха с желанията му.
Водени от практичната херцогиня Гутрун, хората на Джосуа бързо направиха от даренията сигурен подслон, затворен от три страни и покрит с двоен пласт одеяла от дебела вълна. Това донякъде ги предпазваше от студения дъжд, който като че ли увеличаваше силата си с всеки изминал ден.
Сиво-черното небе висеше заплашително близо, като че ли самите равнини бяха повдигнати от великански ръце. Това лошо време, което траеше вече почти цяла седмица, а с прекъсвания — повече от месец, би било необичайно дори и през ранната пролет. Сега обаче бе разгарът на лятото и хората от клана на Жребеца явно бяха обезпокоени.
— Хайде, лейди — каза Джосуа, когато стигнаха заслона. — Нека се поразходим още малко.
— Ти изобщо не трябва да ходиш! — възмутено каза Воршева. — Не и с твоите рани! Трябва да пийнеш топло вино и да си легнеш.
— Въпреки това — твърдо отвърна Джосуа — нека повървим. Ще очаквам виното с нетърпение. Деорнот, би ли ни извинил?…
Деорнот се поклони, спря до оградата на пасището, погледа известно време след куцукащия принц и после влезе вътре.
Победата на Джосуа над Утварт бе донесла някои удобства. Също като дамата си, принцът бе сменил парцалите си с по-ново облекло и сега носеше меки кожени панталони, ботуши и вълнена риза с широки ръкави — облеклото на граничен пазач, а вместо принцовата диадема носеше вързан през челото ярък шал. Воршева беше с широка сива рокля, вдигната и стегната на талията по обичая на тритингите, за да не се мокрят полите й в тревата, така че се виждаха дебелите й вълнени гети и ниските й ботуши. Бе свалила бялата си булчинска лента.
— Защо ме отвеждаш надалеч от останалите, за да говорим? — попита Воршева. Предизвикателният й тон противоречеше на загрижените й очи. — Какво имаш да криеш?
— Не да крия — отвърна Джосуа и стисна ръката й. — Просто исках да поговорим някъде, където няма да ни прекъсват.
— Моят народ не крие нищо. Не можем, понеже живеем съвсем близо един до друг.
Джосуа кимна.
— Само исках да кажа, че съжалявам, много съжалявам.
— Съжаляваш?
— Да. Отнасях се с теб лошо, както признах и пред баща ти. Не ти отдавах уважението, което заслужаваш.
Лицето на Воршева се разкриви в гримаса, която изразяваше нещо средно между радост и мъка.
— Ох, ти все още не ме разбираш, принц Джосуа от Еркинланд. Не се интересувам от уважението, не и ако то е всичко, което ми даваш. Искам вниманието ти. Искам сърцето ти! Ако ми дадеш това, може да ми даваш колкото си щеш… безуважение…
— Неуважение — тихо я поправи той.
— Колкото неуважение искаш. Не се дръж с мен, както със земеделците, които идват при теб за справедливост. Не искам внимателното ти обмисляне, преценяване и говорене, говорене, говорене… — Тя бързо забърса една ядна сълза. — Просто ми дай сърцето си, проклет живеещ сред камъни такъв!
Двамата спряха насред високата до коленете, люлееща се от вятъра трева.
— Опитвам се.
