— Не, не се опитваш — горчиво изсъска тя. — Ти пазиш лицето на онази другата в сърцето си, на жената на брат ти. Мъже! Всичките сте малки момчета, пазите старите си любими в сърцата си като изгладени камъчета, които сте намерили. Как мога да се боря с мъртва жена!? Не мога да я хвана, не мога да я зашлевя, не мога да я прогоня или да те последвам, когато отиваш при нея! — Тя дишаше тежко, стъпила здраво в тревата, готова за битка. После сложи ръце на корема си и чертите й омекнаха. — Но на нея не даде дете. Даде го на мен.
Джосуа погледна безпомощно бледото й лице, розовата червенина по бузите й и облака от черна коса. Някакво движение привлече погледа му: един заек изскочи от туфа трева, спря и се изправи на задните си крака, за да се огледа. Тъмните кръгли очи на животинчето се взряха в неговите. След миг то подскочи и изчезна като сива сянка през ливадата.
— Ти не си направила нищо лошо. Нищо, освен че си се привързала към един замислен призрак, жалко подобие. — Той се усмихна тъжно, а после се засмя. — Но от една гледна точка, предполагам, аз се преродих. Беше ми позволено да живея, когато сигурно трябваше да умра, така че трябва да приема това като знамение и да гледам на живота си по различен начин. Ти ще родиш детето ни и ще се оженим, когато стигнем до Камъка на раздялата.
Тъмните очи на Воршева блеснаха от възмущение.
— Ще се оженим тук, пред очите на народа ми — твърдо каза тя. — Ние сме сгодени. И всички ще видят сватбата ни и ще спрат да шушукат зад гърба ни.
— Но — започна той — ние трябва да бързаме…
— Ти нямаш ли чест? — попита тя. — Ами ако те убият преди да стигнем до този Камък на раздялата? Детето в мен ще е копеле… а аз дори няма да съм вдовица.
Джосуа понечи да отговори, но вместо това отново се разсмя, прегърна я през кръста и я придърпа към себе си, без да го е грижа за раните му. Тя се възпротиви за миг, но после му позволи да я прегърне, макар все още да се мръщеше.
— Права си. Няма да го отлагаме. Отец Странгиард ще ни ожени и аз ще ти бъда добър съпруг и ще те пазя. А ако умра преди да стигнем до целта си, ти ще си най-красивата вдовица в степите. — Той я целуна. Останаха под дъжда, с притиснати едно към друго лица.
— Ти трепериш — най-после каза Воршева и се освободи от прегръдката на Джосуа. — Ходил си твърде дълго. Ако умреш преди да се оженим, ще развалиш всичко! — Лицето й се бе смекчило, но върху него още имаше някаква следа от мрачно предчувствие, страх, който не искаше да си отиде. Джосуа хвана ръката й и я вдигна към устните си. Обърнаха се и тръгнаха към лагера бавно, толкова внимателно, като че ли и двамата бяха много, много стари.
— Трябва да си тръгна — обяви Гелое същата вечер. Хората на Джосуа се бяха скупчили около огъня: бурният вятър тресеше стените на убежището им.
— Надявам се, че ще размислиш — каза Джосуа. — Имаме нужда от мъдростта ти.
Деорнот бе едновременно доволен и нещастен, че вещицата си тръгва.
— Ще се срещнем отново, при това скоро. Но трябва да избързам до Камъка на раздялата. Вие вече сте в безопасност, а има неща, които трябва да свърша там, преди да дойдете.
— Какви неща? — Деорнот чу подозрението в собствения си глас и сам се засрами, но като че ли никой друг не забеляза.
— Там ще има… — Гелое сякаш търсеше думи — сенки. И звуци. И бледи следи, като вълничките, които остават, когато хвърлиш камъче във вода. Жизненоважно е да се опитам да ги разчета, преди да дойдат хора и да изпогазят всичко.
— И какво ще ти кажат тези неща? — попита Джосуа.
Гелое поклати побелялата си глава.
— Не зная. Може би нищо. Но Камъкът се възправя на много могъщо място. Може да се окаже, че има неща, които мога да науча. Изправяме се срещу безсмъртен враг — може би ще успеем да намерим някаква подсказка как да го победим сред следите на безсмъртния му народ. — Тя се обърна към херцогиня Гутрун, която държеше спящата Лелет в скута си. — Ще пазиш ли детето, докато се видим пак?
Гутрун кимна.
— Разбира се.
— Защо не я вземеш с теб? — попита Деорнот. — Нали каза, че тя ти помагала да… да фокусираш способностите си по някакъв начин.
В очите на Гелое проблесна огнена светлина.
— Вярно е. Но тя не може да пътува по начина, по който трябва да пътувам аз. — Вещицата се изправи и затъкна крачолите си в дебелите си ботуши. — А и ще се справя по-добре, ако пътувам през нощта.
— Но така ще пропуснеш сватбата ни! — възкликна Воршева. — Отец Странгиард ще ни ожени с Джосуа утре сутринта.
Всички, които още не бяха чули новината, им честитиха. Джосуа прие поздравленията така спокойно и елегантно, като че ли седеше в тронната си зала в Наглимунд. Усмивките на Воршева най-после преминаха в сълзи, които без съмнение бяха от радост, и тя заплака на майчинското рамо на Гутрун. Лелет, която се бе събудила и измъкнала от скута на херцогинята, ги наблюдаваше мълчаливо. Отец Странгиард я прегърна с тънките си ръце.
