Когато животните бяха готови за път, вече се бяха събрали десетки любопитни тритинги.
— Какво, ти да не си направила съобщение? — раздразнено попита Джосуа. Воршева го изгледа, без да мигне. Отново си бе сложила бялата булчинска лента.
— Мислиш ли, че народът ми не би забелязал как товарите конете? Освен това какъв е смисълът да се жениш, ако ще го правиш като крадец, който се промъква през нощта? — Тя се обърна и си тръгна наперено, широката пола на булчинската й рокля се завъртя. Малко по-късно се върна — водеше младото момиче с големи очи, което бе прислужвало на Фиколмий, когато ги бяха докарали в лагера. — Това е Хаяра, най-малката ми сестра. И тя ще се омъжи някой ден, и затова искам да види, че невинаги е страшно.
— Ще се постарая да изглеждам много мил и добър, направо да ти се доще да се омъжиш — отвърна Джосуа и повдигна едната си вежда. Хаяра отвърна на погледа му, разтревожена като уплашено сърне.
Воршева настоя церемонията да се извърши под откритото небе и пред очите на хората от клана й. Сватбарската група излезе изпод покрива от одеяла; отец Странгиард мърмореше плачливо, докато се опитваше да си припомни важните части от церемонията — разбира се, не бе взел от Наглимунд Книга на Ейдон, а и никога не бе провеждал сватба. От всички главни действащи лица той очевидно бе най-нервният. Младата Хаяра, като усети сроден дух, вървеше толкова близо до него, че му се пречкаше в краката, което изобщо не намаляваше притеснението на свещеника.
Не бе изненадващо, че се събра любопитна тълпа тритинги — тълпа с не много по-различно настроение от онази, замисли се Деорнот, която се бе събрала да наблюдава как ще нарежат Джосуа на парченца. Бе малко обезпокояващо да видят сред тях майката и сестрите на онзи, който не бе успял да накълца Джосуа, покойния Утварт. Те, облечени еднакво в рокли и шалове с тъмносин скръбен цвят, се вглеждаха злобно в живеещите сред камъни, а устите им бяха стиснати в единодушно изражение на неприязън.
Ако присъствието на семейството на Утварт бе изненадващо, то появата на Фиколмий на сцената бе дори още по-неочаквана. Пограничният тан, който бе изпаднал в лошо настроение и практически бе преминал в нелегалност след победата на Джосуа, сега дойде до пасището — залиташе през лагера, следван от неколцина пазачи. Въпреки че се бе зазорило само преди час, очите на Фиколмий бяха кървясали и той изглеждаше пиян.
— В името на Тревния гръмовержец! — прогърмя гласът му. — Да не си мислехте, че ще оставя дъщеря си и нейният богат на коне съпруг да се оженят, без да дойда да споделя щастието им!? — Той се удари по дебелия корем и избухна в смях. — Продължавайте! Продължавайте! Чакаме да видим как се правят сватбите в лабиринтите на живеещите сред камъни!
При звука на бащиния си рев малката Хаяра направи крачка назад и се огледа диво, готова за бягство. Деорнот нежно я хвана за лакътя и тя събра кураж отново да застане до Воршева. Безнадеждно объркан, отец Странгиард започваше Манса Коноис — молитвата на събирането — няколко пъти без успех: всеки път загубваше мисълта си след няколко реда, започваше да пелтечи и спираше като каруца, чийто вол се е заинатил насред пътя. Всеки провален опит караше Фиколмий и пазачите му да се смеят все повече. И без това розовото лице на архиваря ставаше все по-червено и по-червено. Най-после Джосуа се наведе напред и зашепна в ухото му така, че никой друг не можеше да чуе:
— Ти си Носител на свитъка, отче, както бе и приятелят ти Джарнауга. Определено една проста манса е детска игра за теб, колкото и да те разсейват.
— Едно око приказва на сватбата на Една ръка! — извика Фиколмий.
Странгиард смутено попипа превръзката си, а после сериозно кимна.
— Ти… ти си прав, принц Джосуа. Прости ми. Нека да продължим.
Като изговаряше всяка дума внимателно, Странгиард напредваше през дългия ритуал, като че ли газеше в дълбоки и опасни води. Пограничният тан и неговите ломотещи приятели викаха все по-високо и по-високо, но свещеникът не се остави да бъде разсейван повече. Най-накрая наблюдаващата тълпа стана неспокойна, тъй като грубостите на Фиколмий й омръзнаха. Всеки път, когато поредната неприлична шега отекваше из пасището, мърморенето ставаше все по-силно.
Когато Странгиард вече наближаваше края на молитвата, се появи Хотвиг. Идваше от запад и явно бе яздил бързо.
За миг той объркано огледа сцената, а после скочи от седлото, пристъпи до тана си и заговори бързо, като сочеше натам, откъдето идваше. Фиколмий кимна и се усмихна широко, а после се обърна, каза нещо на другите пазачи и те се затресоха от смях. На лицето на Хотвиг се изписа объркване — объркване, което скоро се превърна в гняв. Докато Фиколмий и останалите продължаваха да се хилят на новината, която бе донесъл, младият тритинг решително се приближи до оградата на пасището, махна на Изорн и му каза нещо на ухото. Очите на римърсгардеца се разшириха. Когато отец Странгиард спря да говори за момент и се наведе към купата, която му трябваше за тази част от ритуала, синът на Исгримнур закрачи право към принц Джосуа.
