— Прости ми, Джосуа — прошепна Изорн, — но Хотвиг казва, че шестдесет бронирани ездачи се приближават към лагера. На по-малко от една левга са и яздят бързо. Гербът на водача е сокол в алено и сребърно.
— Фенгболд! — стресна се Джосуа. — Какво прави този кучи син тук?!
— Фенгболд? — смаяно повтори Деорнот. Това му приличаше на име от друга епоха. — Фенгболд?
Учуден шепот премина през тълпата при това странно развитие на церемонията.
— Джосуа — напрегнато каза Воршева, — как може да говорите за такива неща сега?
— Наистина съжалявам, лейди, но нямаме избор. — Той се обърна към Странгиард, който стоеше и ги зяпаше; увереният му ритъм отново бе разстроен. — Мини към последната част.
— Ка… какво?
— Последната част, човече. Хайде, давай, побързай малко! Няма да позволя да кажат, че съм оставил моята дама неомъжена въпреки обещанието си, но ако стоим тук още дълго, тя ще стане вдовица преди мансата да свърши. — Той побутна свещеника не много любезно. — Краят, Странгиард!
Единственото око на архиваря се ококори.
— Дано любовта на Изкупителя, на майка му Елисия и на баща му Най-висшия да благослови този съюз. Дано… дано животът ви е дълъг, а любовта ви — още по-дълга. Вие сте женени. — Той нетърпеливо помаха с ръце. — Това… това е. Женени сте, точно както казах.
Джосуа се наведе и целуна изненаданата Воршева, после я сграбчи за китката и я задърпа към портата на пасището. Изорн караше останалата част от групата да бърза след тях.
— Толкова ли си нетърпелив за сватбената си нощ, Джосуа? — подсмихна се Фиколмий и пристъпи с пазачите си към портата. Тълпата крещеше въпроси към тана си. — Нещо май бързаш да си тръгнеш.
— И ти знаеш защо — изкрещя му Деорнот; ръката му потреперваше върху дръжката на меча. — Ти знаеше, че те идват, нали? Предателско куче!
— Дръж си езика, дребосъко — изръмжа Фиколмий. — Аз казах само, че няма да преча на заминаването ви. Изпратих вест на хората на краля много отдавна… още когато навлязохте в моите земи. — Той се изсмя доволно. — Така че не съм нарушавал никакви обещания. Но ако искате да се биете с мен и хората ми преди да дойдат еркинландците, давайте. В противен случай по-добре се качете на новите си кончета и бягайте.
Воршева дръпна ръката си от ръката на Джосуа, отиде до баща си и презрително го зашлеви през лицето.
— Ти уби майка ми — изкрещя тя, — но някой ден аз ще убия теб! — И преди той да успее да я сграбчи, отскочи до рамото на Джосуа. Найдел изсъска от ножницата на принца и се люшна заплашително — проблясващ език от светлина под мрачното небе. Фиколмий се вгледа в Джосуа, очите му се изцъклиха, лицето му почервеня от яд. С видимо усилие пограничният тан потисна гнева си и презрително им обърна гръб.
— Вървете, бягайте да спасите живота си — изръмжа той. — Няма да престъпя думата си заради немощната плесница на една жена.
Хотвиг ги последва към пасището, където ги чакаха конете им.
— Танът беше прав за едно — подвикна той. — Наистина трябва да яздите с всичка сила, за да спасите живота си. Имате един час преднина и конете ви са отпочинали, така че не всичко е загубено. Аз ще събера хора да ми помогнат да ги забавим.
Деорнот го зяпна.
— Какво ще… Но Фиколмий иска да ни хванат.
Хотвиг поклати глава.
— Не всички са съгласни с пограничния тан. Къде отивате?
Джосуа се замисли за миг.
— Моля те, не позволявай враговете ни да чуят това, Хотвиг. — Той заговори по-тихо. — Отиваме на север от мястото, където се срещат реките, да търсим Камъка на раздялата.
Тритингът го погледна странно.
— Чувал съм за него. В такъв случай бързайте. Възможно е да се видим отново. — Хотвиг се обърна и дълго изгледа Воршева, после наведе глава в нещо като поклон. — Накарай тези хора да разберат, че не всички тритинги са като баща ти. — После се обърна и се отдалечи.
— Вече няма време за приказки! — извика Джосуа. — На конете!
Най-външните пасища на лагера изчезваха зад тях — въпреки че много от ездачите бяха ранени и неопитни, Вятокрък и другарите му направо хвърчаха през тревата.
— Това ми става до болка познато — извика Джосуа на Деорнот и Изорн.
— Кое?
— Бягането! Да ни преследват превъзхождащи ни сили! — Джосуа махна с ръка. — Омръзна ми да бягам, било от брат ми, било от поданиците на Краля на бурите!
Деорнот вдигна очи към сивото небе, после погледна през рамо. Само няколко самотни крави се виждаха на хоризонта зад гърба им: нямаше признаци на преследващи ги ездачи.
— Трябва да намерим място, на което да се укрепим, принц Джосуа!
— Точно така! — извика Изорн. — Тогава хората ще започнат да се трупат под флага ти, ще видиш!
— А как ще ни намерят? — извика в отговор Джосуа с подигравателна усмивка. — Как ще ни намерят тези хора?
— Ще ни намерят все някак… — провикна се Изорн. — Нали всички други ни намират! — Той се заля от смях. Принцът и Деорнот се присъединиха към него. Воршева и другите ги гледаха така, сякаш са полудели.
— Пришпорете конете! — извика Джосуа. — Аз съм женен и беглец!
