— Ти вече не молиш да ти простя дързостта ти, както правеше някога, Деорнот. Не, не се извинявай. Преживяхме твърде много заедно, за да не го одобрявам. Прав си, не влизаме в това място като принц с двора си… пък и без това сме доста жалък двор. Но пък ще открием, каквото можем, и няма да излагаме жените и малката Лелет на ненужна опасност. — Той се обърна към Изорн, който до този миг бе най-тихият член на групата. — Ако не друго, поне да намалим съмненията, че сме нещо различно от обикновени пътници. Ти, Изорн, обаче изглеждаш доста охранен и дори само размерите ти може да уплашат тези бедни хорица. — Той се засмя и сръга плещестия млад римърсгардец в ребрата. Изорн, хванат неподготвен от внезапното веселие на принца, насмалко не падна.
— Не мога да се смаля, Джосуа — изръмжа той. — Бъди благодарен, че не съм едър колкото баща ми, иначе твоите бедни хорица щяха да побегнат с писъци още щом ме видят.
— Ех, колко ми липсва Исгримнур — каза Джосуа. — Дано Ейдон наистина се грижи за баща ти, този добър човек, и да го върне при нас жив и здрав.
— Той липсва много и на майка ми и тя се страхува за него, но не го показва — тихо каза Изорн. Добродушното му лице се натъжи.
Джосуа го изгледа остро.
— Да, твоето семейство не е от тия, дето вдигат много врява.
— И все пак — внезапно каза Деорнот — херцогът определено може да вдигне шум, когато е ядосан! Когато разбра, че Скали идва на погребението на крал Джон, така хвърли един стол по преградата на епископ Домитис, че я натроши на парчета! Ох! — Деорнот се препъна в тъмнината: замъглената луна скъпеше светлината си. — Дръж факлата по-високо, Изорн. Всъщност защо изобщо вървим пеша и водим конете за юздите?
— Защото, ако ти си счупиш крак, можеш да яздиш — сухо отвърна принцът. — Ако обаче Дивисвет си счупи крак, ще го носиш ли?
Деорнот неохотно се съгласи.
Докато си говореха тихо за бащата на Изорн и за пословичния му нрав (чието проявяване почти винаги биваше последвано от ужасени извинения, щом херцогът се успокоеше), те продължаваха надолу по склона към светлините на най-близките огньове. Останалите от групата бяха направили лагер на ръба на долината. Огънят, за който се грижеше херцогиня Гутрун, бе само мъждукаща точица на височината зад тях.
Глутница треперещи изгладнели кучета се разлая и се разпръсна, когато приближиха селището. Хората около огньовете се обръщаха да ги огледат или заставаха със скръстени ръце на вратите на бедняшките колиби, но дори и някои да разбираха, че Джосуа и другарите му са пришълци, никой не се обади. От откъслечните разговори, които дочуваха, стана ясно, че заселниците наистина са предимно еркинландци — говореха и на стария провинциален език, и на Западния. Тук-там можеше да се чуе и хернистирска реч.
Една жена стоеше между две къщи и обясняваше на съседката си, че синът й донесъл заек и как го задушила с горчива трева за Хлафманса. Странно бе, помисли си Деорнот, че чува хората да си говорят за такива ежедневни неща насред пустите равнини, като че ли наблизо можеше да има църква, скрита зад някой камък, в която да отидат за утринната молитва, или пък хан под някое листо, където да си купят бира, за да полеят заешкото задушено.
Жената — на средна възраст, червенолика и кокалеста — се обърна и ги проучи с поглед, в който имаше смесени опасение и интерес. Деорнот и Изорн отбиха настрани, за да минат покрай нея, но Джосуа спря.
— Добър вечер, добра жено — каза принцът и наведе главата си в подобие на поклон. — Знаеш ли къде можем да намерим храна? Пътници сме и имаме пари, за да си платим. Някой има ли нещо за продаване?
Жената го огледа внимателно, после огледа и спътниците му и каза строго:
— Тук няма таверни и ханове. Всеки пази онова, което има.
Джосуа кимна бавно, като че ли отсяваше от думите й парченца най-чиста златна мъдрост.
— А как се казва това селище? Няма го на нито една карта.
— Ха, как ще го има! — изсумтя тя. — Нали го нямаше допреди две лета. Няма име, поне не истинско, но някои го наричат Гадринсет.
— Гадринсет — повтори Джосуа. — Място на събирането.
— Не че някой се събира за нещо. — Тя направи кисела физиономия. — Просто хората не могат да продължат по-нататък.
— А защо? — попита Джосуа.
Жената пренебрегна въпроса му и отново го огледа преценяващо.
— Хм — най-после каза тя. — Ако искате храна и можете да си платите, може и да успея да направя нещо за вас. Покажете ми обаче първо парите.
Джосуа й показа шепа сентимки и петачета и тя поклати глава.
— Не мога да взема мед. Някои хора покрай реката може и да дадат нещо за сребро, така че ще поема риска с един сребърник. Имате ли нещо друго за търговия? Каиши от скъсани сбруи? Катарами? Излишни дрехи? — Тя погледна облеклото на Джосуа и се ухили. — Е, съмнявам се, че имате излишни дрехи. Влезте. Ще ви дам супа, а пък вие ще ми разкажете новините. — Тя помаха на приятелката си, която се бе отдръпнала на безопасно разстояние и наблюдаваше целия разговор с отворена уста, и ги поведе към къщата си.
