Слънцето не се показа през целия ден. Когато бледата светлина започна да се губи и покровът на приближаващата вечер направи небето още по-сиво, избраха място за лагер.
Бяха яздили на север, докато не стигнаха Имстрека в ранния следобед. Пресякоха реката през един кален брод, чиито брегове бяха осеяни със следи от копита. Джосуа бе решил, че пътуването ще е по-безопасно от другата страна на Имстрека, където щяха да са на най-много час бързо яздене от гората. Ако Фенгболд продължеше да ги преследва, щяха поне да имат шанса да пришпорят конете към тъмните дървета и евентуално да избягат от превъзхождащите ги сили в оплетените дълбини на Алдхеорте.
Въпреки тази предпазливост през целия следобед не бе имало и знак от конниците на Върховния крал. Нощните караули също минаха без произшествия. След като по изгрев закусиха сушено месо и хляб, яхнаха конете и потеглиха. Продължиха да яздят бързо, но страхът от преследване намаляваше с всеки час: ако Хотвиг бе направил нещо, за да забави Фенгболд, значи се беше справил добре. Единствената истинска неприятност беше страданието на онези, които не бяха свикнали да яздят. Студената сива утрин се изпълни с пъшкания и охкания.
На втория ден от пътуването си през зелената степ започнаха да виждат големи фургони и паянтови къщички от кал и пръчки покрай бреговете на Имстрека. На две-три места колибите дори бяха изникнали наедно в миниатюрно селище, като бавноподвижни зверове, които търсят компанията си. Над студените полета бе надвиснала мъгла и не можеха да виждат надалеч, нито пък ясно, но обитателите на тези сгушени къщички не изглеждаха да са тритинги.
— Хотвиг говореше истината — каза Джосуа, докато минаваха покрай едно такова поселище. Няколко неясни силуета подскачаха в тъмните води на Имстрека, която се извиваше покрай колибите: вероятно заселници, които хвърляха мрежи за риба. — Мисля, че са еркинландци. Вижте, тази къщурка има Свещено дърво, изрисувано отстрани! Но защо са тук? Нашият народ никога не е живял в тази земя.
— Лоши времена, провалена реколта — каза Странгиард. — Божичко, как ли страдат хората в Ерчестър! Това е ужасно!
— По-вероятно това са богобоязливи хора, които знаят, че Елиас се е съюзил с дяволите — каза Гутрун и притисна Лелет към меките си гърди, като че ли искаше да я предпази от доносниците на Върховния крал.
— Не трябва ли да им кажем кой сте, сир? — попита Деорнот. — В множеството има безопасност, а ние сме малцина много отдавна. Освен това, ако са еркинландци, вие сте законният им принц.
Джосуа се взря в селището, после поклати глава.
— Може да са дошли тук, за да избягат от всички принцове, законни или не. Освен това, ако ни следят, защо да излагаме невинните на опасност, като им казваме имената си и накъде сме се запътили? Не, както каза ти, когато имаме крепост, тогава ще кажем кои сме. Тогава те ще могат да дойдат при нас, ако пожелаят, а не защото сме отишли при тях с мечове и на коне.
Деорнот не показа разочарованието си. Имаха належаща нужда от съюзници. Защо Джосуа настояваше да е толкова проклето внимателен и коректен?
Времето се влошаваше постоянно, като че ли бяха тръгнали в началото на зимата, а не в първите дни на анитул, по време, което трябваше да е разгарът на лятото. Северният вятър донасяше снежни виелици и невероятно широкото небе бе станало постоянно сиво, печално като студена пепел в огнище. Въпреки че теренът ставаше все по-мрачен и неприветлив, пътниците започнаха да срещат по-големи поселища покрай бреговете на Имстрека — поселища, които като че ли не бяха толкова израсли, колкото събрали се. Както реката носеше клонки, пръчки и тиня, преди да ги остави на удобните пясъчни ивици, така и самата същност на тези поселища — и хора, и материали — като че ли бе дошла по случайност по тези странни и негостоприемни места, докато силата, която ги бе донесла толкова далеч, продължаваше напред без тях.
Минаваха тихо покрай тези малки селца, ембриони на градчета, почти толкова отблъскващи, колкото и земята наоколо — всяко наброяваше по десетина неугледни колиби. Малко живи същества се виждаха извън грубите стени, само тънки струйки дим от комините се виеха от вятъра.
Втората, третата и четвъртата нощ под скритите от облаци звезди доведоха изгнаниците до долината на река Стефлод. Вечерта на петия ден донесе още сняг и суров студ, но тъмнината блестеше и от светлини: факли и лагерни огньове, стотици огньове, които изпълваха тясната част на долината като скъпоценни камъни в купа. Пътниците бяха стигнали най-голямото поселище досега — почти град в убежището на долината, където се събираха Имстрека и Стефлод. След дългото пътуване през пустата равнина това ги зарадва.
— Все още се промъкваме като крадци — ядосано прошепна Деорнот. — Ти си синът на Престър Джон, господарю. Защо трябва да се вмъкваме тайно при тия селяци и да се преструваме на просяци?
Джосуа се усмихна. Не бе сменил изцапаните си от пътуването тритингски дрехи, макар в багажа им да имаше други, получени от размяната на конете.
