Казваше се Йелда и въпреки че спомена на няколко пъти, че мъжът й ще се върне всеки момент, Деорнот предположи, че това цели преди всичко да предотврати всякакви мисли за грабеж от тяхна страна — все пак бяха непознати. Не видя никакъв признак на жив съпруг нито извън разнебитената къщурка, пред която гореше огън, нито вътре. Няколко деца, чийто пол бе неясен поради мръсотията и вечерната тъмнина, излязоха да огледат принца и приятелите му със същото широкооко внимание, което можеше да отделят на змия, поглъщаща жаба.
След като получи едно петаче, което веднага изчезна в роклята й, Йелда им сипа по купа рядка супа, а после намери отнякъде делва бира — мъжът й я бил донесъл от Фолшайър, където живеели преди това. Делвата затвърди у Деорнот убеждението, че съпругът й е мъртъв — кой мъж би могъл да живее в тази забравена от Бога дупка и да остави неизпита бира толкова дълго?
Джосуа й благодари сериозно. Делвата обиколи и тримата няколко пъти, преди да се сетят да попитат Йелда дали и тя не иска. Тя прие с благодарно кимване и отпи няколко здрави глътки. Децата й обсъдиха това помежду си на странен език, който се състоеше предимно от ръмжене, две-три разпознаваеми думи и много удари по главите и раменете.
И бирата, и компанията скоро започнаха да въздействат на Йелда. Отначало резервирана, не след дълго тя говореше доста осведомено за всичко, което можеше да се знае за Гадринсет и за съселяните й. Беше неука, но имаше пъргав ум и въпреки че се интересуваха най-вече как да намерят пътя до целта си (инструкциите на Гелое не бяха много точни), тримата се наслаждаваха на това как Йелда имитира съседите си.
Като повечето други жители на Гадринсет, Йелда бе избягала от Фолшайър, когато Фенгболд и Еркинската стража бяха изгорили цял квартал в града като наказание за съпротивата на гилдията на търговците на вълна срещу заповедите на Елиас. Йелда обясни и че Гадринсет бил доста по-голям, отколкото бяха предположили отначало — продължавал още надолу в долината, но светлините били скрити от поглед от хълмовете.
Причината тук да се установят толкова много хора била, че земята отвъд мястото, на което се съединявали Стефлод и Имстрека, била злокобна и опасна.
— Пълна е с вещерски кръгове — убедено говореше тя — и има могили, където духовете танцуват през нощта. Затова и тритингите ни оставят на мира… те така или иначе не биха живели тук. — Тя заговори по-тихо и очите й се разшириха. — А има и един огромен хълм, където се срещат вещиците, пълен с ужасни магьоснически камъни… по-лош дори и от Тистерборг до Ерчестър, ако сте чували да се говори за това зло място. Недалеч от него имало един град, където някога живеели дяволи, нечестив, зъл град. С ужасни магии е пълна земята от другата страна на реката… на някои жени тук им откраднаха децата. На една дори й оставили в замяна друго — със заострени уши и… разбирате ме!
— Този магьоснически хълм наистина, изглежда, е страшно място — каза Джосуа съвсем сериозно и когато жената сведе очи към скута си — разбъркваше брашно и вода в една купа, — погледна Деорнот и му намигна. — Къде е?
Йелда посочи в тъмнината.
— Натам, нагоре по Стефлод. Мъдри сте, щом ще го отбягвате. — Тя спря и се намръщи. — Къде отивате всъщност, господа?
Деорнот се намеси преди Джосуа да успее да проговори:
— Ние сме пътуващи рицари, които се надяват да отдадат мечовете си в служба на голяма задача. Чухме, че принц Джосуа, по-малкият син на Върховния крал Джон Презвитер, бил дошъл тук, в източните земи, за да планира свалянето на злия си брат крал Ели-ас. — Като се опитваше да не се усмихне, Деорнот не обърна внимание на раздразнените жестове на Джосуа. — Дойдохме да се присъединим към тази благородна кауза.
Йелда, която бе спряла да разбърква тестото, за да го погледне, изпръхтя и поднови работата си.
— Принц Джосуа? Тук, в степите? Глупости! Не че не бих искала да е така. Но всичко се обърка, откакто старият Престър Джон умря, благословен да е. — Тя сви сурово вежди, но в очите й блеснаха сълзи. — Беше трудно за всички… много трудно…
Тя се изправи и сложи сплесканите топки тесто на един пометен нагорещен камък до огъня; те започнаха да съскат тихичко.
— Отивам да видя една приятелка за малко — може да има още бира. Няма да й казвам онова, което ми казахте за принца, понеже тя само ще се изсмее. Наглеждайте кексчетата, докато ме няма, те са за децата, за закуска. — И Йелда тръгна, като попиваше очите си с мръсния си шал.
— Какви са тия глупости, Деорнот? — сърдито попита Джосуа.
— Но не чу ли? Хората очакват ти да направиш нещо. Ти си техният принц! — Беше толкова очевидно, че Джосуа просто трябваше да може да го види.
— Принц на какво? Принц на развалини, принц на пусти земи и на трева? Нямам нищо, което мога да предложа на тези хора… поне засега. — Той се изправи и закрачи нервно. Децата на Йелда го гледаха от вратата: цял куп ококорени очички, лъснали в полумрака.
