— Но как изобщо ще спечелиш нещо без хора, които да те последват? — попита Изорн. — Деорнот е прав. Ако Фенгболд вече знае къде сме, значи е въпрос само на време, преди Елиас да дойде и да излее целия си гняв върху нас.
— Подозрението може да държи тези хора настрана от Камъка на раздялата, но няма да спре граф Гутулф и армията на Върховния крал да дойдат — каза Деорнот.
— Ако кралят връхлети с армиите си върху нас — разгорещено отвърна Джосуа и замахна раздразнено с ръка, — неколкостотинте жители на Гадринсет ще са само перушинки във вятъра. Това е още една причина да не ги въвличаме. Ние сме малко и поне можем да изчезнем в Алдхеорте още веднъж, ако трябва, но тези хора не могат.
— Значи отново планираме да се оттеглим — ядно каза Деорнот. — На теб самия ти омръзна вече… сам го каза!
Когато Йелда се върна, тримата все още спореха. Замълчаха — чудеха се колко ли може да е чула. Разговорът им обаче бе последното нещо, от което тя се интересуваше.
— Кексчетата ми! — ахна Йелда и почна да ги вдига от горещия камък едно след друго; изпискваше от болка, когато опареше пръстите си. Всичките кексчета бяха овъглени, черни като душата на Приратес. — Зверове такива! Как можахте? Да изговорите всичките си високопарни безсмислици за принца, а после да оставите кексчетата ми да изгорят! — Тя посегна да удари Изорн, но той се отдръпна.
— Моите извинения, Йелда — каза Джосуа и измъкна една монета. — Моля, вземи това и ни прости…
— Пари! — извика тя, макар и да взе монетата. — А кексчетата ми? Пари ли ще дам на децата си да ядат утре сутринта, когато плачат!? — Тя сграбчи една метла и замахна с всички сили към главата на Деорнот, като почти го събори от камъка, върху който седеше. Той бързо скочи и побягна заедно с Джосуа и Изорн.
— Да не сте стъпили тук повече! — извика тя след тях. — Наемни мечове, как пък не! Изгорихте ми кексчетата! Принцът е мъртъв, така каза приятелката ми… и вашите приказки не могат да го върнат!
Ядните й викове бавно заглъхваха, докато те бързаха към конете си.
— Поне — каза Джосуа, след като се бяха поотдалечили — вече имаме добра представа за това къде е Камъкът на раздялата.
— Научихме нещо повече от това, ваше височество — каза Деорнот и се подсмихна. — Видяхме, че името ви все още предизвиква бурни страсти сред поданиците ви.
— Може и да си Принц на тревата, Джосуа — добави Изорн, — но определено не си Крал на кексчетата.
Джосуа погледна и двамата отвратено и каза:
— Ще се радвам, ако се върнем до лагера в мълчание.
— Дотам няма да ни заведе път — повтори Адиту. — Това е един вид песен.
Саймън се намръщи раздразнено. Бе задал прост въпрос, но по подлудяващия ситски начин сестрата на Джирики отново му бе дала отговор, който не беше отговор. Беше прекалено студено, за да стоят така и да говорят глупости. Той опита отново.
— И да няма път, все пак трябва да е в някаква посока. В каква посока е?
— Навътре. В сърцето на гората.
Саймън погледна нагоре към слънцето, за да се опита да се ориентира.
— Значи е… натам? — И посочи на юг, посоката, в която бе пътувал.
— Не съвсем. Понякога. Но по-често щеше да е така, ако искаше да влезеш през Портата на дъждовете. Това не е правилно по това време на годината. Не, ние търсим Лятната порта, а това е съвсем различна песен.
— Постоянно казваш „песен“. Как може да се стигне до нещо с песен?
— Как ли? — Тя като че ли се замисли и се взря в него. — Имаш странен начин на мислене. Знаеш ли да играеш шент?
— Не. Какво общо има това?
— Може да си интересен играч… Чудя се дали някой някога е играл със смъртен? Нито един от моя народ не би задал такъв въпрос като теб. Трябва да те науча на правилата.
Саймън изръмжа объркано, но Адиту вдигна тънкопръстата си ръка, за да спре въпросите му. Облакът на бледолилавата й коса потреперваше от вятъра, а всичко останало бе неподвижно; в белите си дрехи тя бе почти невидима на фона на снежните преспи. Като че ли бе заспала права като щъркел, който се поклаща на един крак сред тръстиките — но лъскавите й очи бяха отворени. А после тя започна да диша дълбоко, като изпускаше въздуха си с пъхтящо съскане. Издишванията постепенно се превърнаха в напевен, тананикащ звук, който сякаш нямаше нищо общо с нея. Вятърът, който побутваше брадичката на Саймън със студени пръсти, внезапно смени посоката си.
Не, миг по-късно осъзна той, това бе нещо повече от обикновена промяна на вятъра. По-скоро като че ли всичко живо се бе преместило съвсем незабележимо — плашещо усещане, което за момент го замая. Като дете понякога дълго се бе въртял в кръг; когато спреше, светът продължаваше да се носи около него. Това замайване бе много подобно на онова, но по-спокойно, като че ли светът, който се въртеше под краката му, се движеше също така целеустремено, както разтварящите се листенца на цвете.
