Камъкът на раздялата полностью

Бездумното тананикане на Адиту се втвърди в поток от непозната ситска реч, а после отново се разсея в тихо дишане. Мрачната светлина, която се процеждаше през покритите със сняг дървета, като че ли бе придобила някакъв по-топъл цвят — неизразимо малка промяна на отсянката, която пропиваше сивото със синьо и златисто. Тишината се проточи.

— Това магия ли е? — Саймън чу как гласът му разтърсва спокойствието като реването на магаре. Почувства се като глупак. Адиту извърна глава и го погледна, но в изражението й нямаше гняв.

— Не съм сигурна какво искаш да кажеш. Това е начинът, по който намираме някое скрито място, а Джао е-Тинукай’и наистина е скрит. Но в самите думи няма сила, ако питаш за това. Те може да се изговорят на всеки език. Те помагат на търсещия да си спомни определени знаци, определени пътеки. Ако нямаш предвид под „магия“ това, съжалявам, че ще те разочаровам.

Не изглеждаше да съжалява особено. Палавата й усмивка се бе върнала.

— Не трябваше да те прекъсвам — промърмори Саймън. — Все молех доктор Моргенес да ми покаже магия. Той така и не го направи. — Мисълта за стареца върна спомена за една слънчева сутрин в прашния кабинет на доктора, за Моргенес, който си мърмореше нещо, докато Саймън метеше. С този спомен дойде и яростна тръпка на съжаление. Всички тези неща вече ги нямаше.

— Моргенес… — замислено каза Адиту. — Видях го веднъж, когато посети вуйчо ми в нашата хижа. Доста привлекателен младеж.

— Младеж? — Саймън се вгледа във финото й лице, подобно на лицето на изоставено дете. — Доктор Моргенес?!

Адиту изведнъж отново го погледна сериозно и каза:

— Не бива да отлагаме повече. Искаш ли да пея песента на твоя език? Това не би могло да причини вреда, която е по-лоша от кашата, която вече забъркваме.

— Каша? — Объркване се наслагваше върху объркване, но Адиту отново бе заела странната си поза. Той внезапно изпита чувството, че трябва да говори бързо, като че ли някаква врата се затваряше. — Да, моля, пей на моя език!

Тя се отпусна на пети, напрегната като щурец на клонка. Вдиша дълбоко и отново запя. Песента беше като топящ се восък.

— запя Адиту, очите й бяха вперени във висулките, които висяха като скъпоценни огърлици от клоните на една ела. Огън — не от безгласното слънце — гореше в искрящите им дълбини.

Ръката на Адиту се вдигна и увисна във въздуха. Измина един дълъг миг, преди Саймън да разбере, че от него се очаква да я хване. Той сграбчи пръстите й, но тя ги дръпна. За миг той си помисли, че е сбъркал, че е насилил това златнооко същество към нежелана, просташка интимност, но когато пръстите й се размърдаха нетърпеливо, осъзна, че тя иска да си свали ръкавицата. Той я смъкна със зъби и после стисна нежната й китка с топлите си влажни пръсти. Любезно, но твърдо тя издърпа китката си, но този път плъзна ръката си срещу неговата; хладните й пръсти се увиха около неговите. С поклащане на глава, като котка, която се буди от дрямка, повтори думите, които бе изпяла:

И го поведе напред, като се промуши под еловия клон и товара му от висулки. Суровият, примесен със сняг вятър хапеше лицето му и очите му сълзяха. Гората пред него изведнъж се замъгли, като че ли бе хванат в една от висулките и гледаше от нея. Чуваше ботушите си да скърцат по снега, но изглеждаше, че това става на огромно разстояние, сякаш главата му плуваше сред върховете на дърветата.

напяваше Адиту. Те ходеха, но се чувстваха повече като че ли летят или плуват.

Спуснаха се в нещо, което би трябвало да е дере, заобиколено от вечнозелени растения; за замъглените очи на Саймън клоните на дърветата приличаха на сенчести ръце, които се протягаха, за да ги хванат. Клони се удряха в бедрата му, докато вървеше, миризмата им беше остра и силна. Покрити със смола иглички залепваха по панталоните му. Вятърът, който подсвиркваше между поклащащите се клонки, бе малко по-влажен, но все още разтреперващо студен.