Адиту спря пред един ред жълтеникавокафяви камъни, който се издигаше от снега на дъното на дерето като стена на разрушена къща. Докато стоеше и пееше пред него, слънчевата светлина, която падаше през дърветата, внезапно смени ъгъла си — сенките в пукнатините на камъка се задълбочиха, а после прескочиха цепнатините като преливащи реки, плъзнаха по лицето на скалата, като че ли скритото слънце се гмуркаше бързо към вечерното си легло. Адиту пееше…
— Тя отива на дълбоки места,
полегнала под сухата скала,
брои ударите на собственото си сърце
сред варовитата сянка…
Заобиколиха редицата камъни и изведнъж се озоваха на наклонен бряг. По-малки групички бледорозови и пясъчнокафяви камъни се подаваха от заснежената земя. Дърветата, които се издигаха към небето, бяха по-тъмнозелени и изпълнени с тихи птичи песни. Хапането на зимата бе чувствително по-слабо.
Бяха вървели, но изглеждаше, че освен това са преминали от един вид ден към друг, като че ли някак си вървяха перпендикулярно на нормалния свят, движеха се свободно като ангелите, за които Саймън бе чувал, че летят насам-нататък по желание на Бога. Как можеше да се случва това?
Вглеждаше се в безизразното сиво небе, стискаше ръката на Адиту и се зачуди дали пък не е умрял. Можеше ли това сериозно същество до него, чиито очи изглеждаха спрени върху неща, които той не можеше да види, да съпровожда душата му към някакво крайно местоназначение, докато безжизненото му тяло лежеше някъде в гората и изчезваше бавно под одеяло от трупащ се сняг?
„Топло ли е на Небето?“ — разсеяно се зачуди той.
Потърка лицето си с ръка и почувства ободрителната болка от напуканата си кожа. Във всеки случай това нямаше голямо значение: той отиваше там, където го водеше тя. Спокойната му безпомощност бе такава, че той имаше чувството, че не би могъл да издърпа ръката си от нейната, също както не би могъл да свали главата от тялото си.
— Облачната песен размахва ален фенер:
рубин под сивото море.
Тя мирише на кедрова кора
и носи слонова кост на гърдите си…
Гласът на Адиту се издигаше и спускаше, бавният и замислен ритъм на песента й се вплиташе в песента на птиците така, както водите на една река биха се разтворили неразличимо в течението на друга. Всеки стих в безкрайния поток, всеки кръг от имена и цветове бе като украсена със скъпоценни камъни загадка, чието решение като че ли бе съвсем близо, но никога не се разкриваше. Щом Саймън си помислеше, че разбира нещо, него вече го нямаше, а нещо друго танцуваше в горския въздух.
Двамата преминаха от каменистия склон в дълбока сянка и навлязоха в гъсталак от тъмнозелени храсти, поръсени с дребни бисернобели цветчета. Листакът беше влажен, снегът под краката им — мокър и нестабилен. Саймън стисна ръката на Адиту по-силно и пак избърса очите си — отново се бяха замъглили. Малките бели цветчета миришеха на восък и канела.
— Окото на Видрата е кафяво като камъче.
Тя се плъзга под десетки мокри листа;
когато танцува сред диамантени потоци,
Носителят на фенера се смее…
И сега, присъединявайки се към издигащата се и спускаща се мелодия на песента на Адиту и нежното пеене на птиците, дойде и звукът на вода, която се плиска в плитки вирове, мелодична като музикален инструмент, направен от чупливо стъкло. Примигваща светлина блещукаше върху топящите се снежни капки. Докато слушаше изумено, Саймън гледаше звездните лъчи на слънце през вода навсякъде наоколо. От клоните на дърветата като че ли капеше светлина.
Вървяха покрай малък, но буен поток, чийто весел глас отекваше в подпираните от дървета зали на гората. Топящ се сняг лежеше върху камъните, богата черна пръст лежеше под влажните листа. Главата на Саймън се въртеше. Мелодията на Адиту минаваше през всичките му мисли, също както потокът се провираше около и върху изгладените камъни в коритото си. Колко дълго бяха вървели? Отначало бе изглеждало само като няколко стъпки, но сега изведнъж му изглеждаше, че са крачили с часове — или дни! И защо изчезваше снегът? Само преди мигове той бе покривал всичко!
„Пролет! — помисли си той и почувства, че в него се надига нервен, но ликуващ смях. — Навлизаме в Пролетта!“
Продължиха да крачат покрай потока. Песента на Адиту звънтеше още и още, като водата. Слънцето бе изчезнало. Залезът цъфтеше на небето като роза и пърлеше всички листа, клони и дънери на Алдхеорте с яростна светлина, обливаше камъните с пурпур. После огънят на небето примига и угасна, бързо заменен от разширяващо се лилаво, което на свой ред бе погълнато от самурена тъмнина. Светът като че ли се въртеше по-бързо, но Саймън все още се чувстваше сигурно стъпил на земята: единият крак следваше другия и уверената ръка на Адиту бе в неговата.
