— Мантията на Слушателя на камъни е черна
като мастило;
пръстените му светят като звезди…
Докато тя пееше тези думи, разпръснат куп бели звезди наистина се появи върху небесния свод: разцъфваха и избледняваха в най-различни форми. Полуосъзнати фигури се оформяха, изписани със звездна светлина срещу тъмнината, а после също толкова бързо се разтваряха в мрака.
— Девет носи той; но голият му пръст
се издига и опитва южния вятър…
Докато вървеше под черното кадифено небе и въртящите се звезди, Саймън се почувства така, сякаш цял живот може да преминава с невероятна бързина. В същото време нощното пътуване изглеждаше като един-единствен миг с почти безкрайна продължителност. Самото време като че ли прелиташе през него, като оставяше зад себе си някаква дива смесица от миризми и звуци. Алдхеорте се бе превърнала в нещо живо, което се променяше навсякъде около него, смъртоносният мраз се топеше и нахлуваше топлина. Дори и в тъмнината той можеше да усети огромните, почти конвулсивни промени.
Докато вървяха под ярка звездна светлина покрай бърборещата, смееща се река, Саймън си помисли, че може да усети как зелени листа излизат от голите клони, бликащи от енергия стръкове си пробиват път през замръзналата земя, а нежните им листенца се разгръщат като крилцата на пеперуди. Като че ли гората се отърсваше от зимата, както змията се отърсва от старата си, безполезна кожа.
Песента на Адиту се извиваше през всичко като единствена златна нишка в гоблен, изтъкан от приглушени цветове.
— Виолетови са сенките в ушите на Риса.
Той чува как слънцето се издига;
неговите стъпки приспиват щурците
и събуждат бялата роза…
Утринната светлина започна да се просмуква в Алдхеорте, разпростираше се еднакво навсякъде, като че ли не само от един източник, а от много. Гората приличаше на жива — всяко листо и всеки клон бяха застинали в очакване. Въздухът се изпълни с хиляди звуци и безброй миризми, с песни на птици и бръмчене на пчели, с влажната миризма на жива пръст и сладникавото гниене на отровни гъби, със сухия чар на цветен прашец. Незатъмнено от облаци, слънцето се издигна в бледосиньото небе, високо над възправящите се като кули върхове на дърветата.
— Шапката на Небесния певец е обшита със злато, —
триумфално запя Адиту и гората като че ли затуптя около тях, все едно имаше огромно невидимо сърце.
— … косата му е пълна с пера от славеи.
На всеки три крачки той хвърля перли зад себе си
и жълти цветя пред себе си…
Тя спря и пусна пръстите на Саймън. Ръката му падна до тялото, отпусната като обезкостена риба. Адиту се изправи на пръсти и се протегна, като вдигна обърнатите си нагоре длани към слънцето. Талията й беше много тънка.
Измина много време, преди Саймън да успее да проговори:
— Стигнахме… — почна той най-после. — Стигнахме ли?
— Не, но минахме най-трудната част — отвърна тя, а после се обърна към него с комично изражение. — Мислех, че ще ми счупиш ръката, толкова силно ме стискаше.
Саймън си спомни спокойната й, здрава хватка и си помисли колко невероятно е това. Усмихна се замаяно и поклати глава.
— Никога не съм… — не можеше да намери думи. — Колко далеч сме?
Тя като че ли се изненада от този въпрос и за миг се замисли сериозно. После каза:
— Доста далеч в гората. Доста навътре.
— С магия ли накара зимата да изчезне? — попита той и се завъртя в кръг, от което почти падна. Снегът бе изчезнал във всички посоки. Утринната светлина прорязваше дърветата и се плискаше по влажните листа под краката им. Една паяжина потрепери, запалена от стълб слънчева светлина.
— Зимата не е изчезнала. Ние си тръгнахме от зимата.
— Какво?
— Зимата, за която говориш, не е истинска… както сам знаеш. Тук, в истинското сърце на гората, бурята и зимата не са проникнали.
Саймън си помисли, че разбира какво му казва.
— Значи държите зимата настрана с магия.
Адиту се навъси.
— Отново тази дума. Тук светът танцува истинския си танц. Онова, което би променило тази истина, е „магия“, опасна магия, или поне на мен така ми се струва. — Тя се обърна настрани, очевидно темата й бе омръзнала. В характера на Адиту нямаше място за измама, или поне не когато ставаше въпрос за това да си губи времето в любезности. — Вече почти стигнахме, така че няма нужда да си почиваме. Да си гладен или жаден?
Саймън осъзна, че е прегладнял така, сякаш не е ял от дни.
— Да! И двете.
Без нито дума повече, Адиту се плъзна между дърветата и изчезна, като го остави да стои сам до потока.
— Стой там — обади се тя; гласът й отекна така, сякаш идваше от всички посоки. След няколко мига тя се появи — държеше нежно две червеникави топки. — Крайл. Слънчеви плодове. Изяж ги.
