Слънчевите плодове се оказаха сладки и пускаха жълтеникав сок с пикантен вкус. Когато Саймън излапа и двата, гладът му бе приятно утолен.
— Сега ела — каза Адиту. — Искам да стигнем до Шао Иригу по обяд.
— Какво е Шао Иригу… и какъв ден е днес все пак?
Адиту изглеждаше раздразнена — ако можеше да се каже, че такова изражение може да съществува на едно толкова необикновено лице.
— Шао Иригу е Лятната порта, разбира се. Колкото до другото, не мога да направя всички измервания. Това е за такива като Първата баба. Мисля, че имате лунен период, който наричате Аан-ии-туул, нали?
— Анитул е месец, точно така.
— Само това мога да ти кажа. Този „месец“ е, по твоите представи.
Сега беше ред на Саймън да се ядоса — толкова и той самият би могъл да й каже… макар месеците наистина да имаха склонност да отминават незабелязано, когато човек е на път. Онова, което се бе опитвал да открие по заобиколен път, бе колко време им е отнело да стигнат дотук. Би било лесно да попита направо, разбира се, но някак си имаше чувството, че отговорът, който щеше да му даде Адиту, нямаше да е задоволителен.
Тя тръгна напред и Саймън забърза след нея. Въпреки раздразнението си той почти се надяваше тя отново да го хване за ръката, но тази част от пътуването като че ли бе свършила. Адиту вървеше надолу, без да се обърне, за да погледне дали той я следва.
Почти оглушен от веселяшката какофония на птиците над главата си и объркан от всичко, което се бе случило, Саймън отвори уста да се оплаче от държането й, а после изведнъж спря, засрамен от собственото си късогледство. Умората и разочарованието му внезапно изчезнаха, като че ли бе отхвърлил някое тежко одеяло от сняг, което бе довлякъл със себе си от зимата. Това наистина бе някаква странна магия, каквото и да казваше Адиту! Да бъдеш в смъртоносна буря — буря, която покриваше целия северен свят, доколкото той можеше да предположи — и после да последваш една песен към слънчева светлина и ясно небе! Това бе хубаво като в приказките на Шем коняря. Бе приключение, каквото не бе преживявал дори Джак Мандуоуд. Саймън кухненският слуга отиваше в кралството на Вълшебния народ!
Той забърза след Адиту, като се подсмихваше. Сега вече тя се обърна и го изгледа любопитно.
Както се бе променило времето, така се бе променила и растителността — вечнозелените дървета и ниските храсти, в които Саймън се бе замотал сред снега и се бе загубил, бяха отстъпили на дъб, бреза и бял клен, чиито преплетени клони бяха свързани с цъфнали пълзящи растения и образуваха над главата му навес, пъстър като цветен витраж, но много по-нежен. Папрат и киселец растяха около камъните и падналите дървета и покриваха земята на Алдхеорте със зелен килим. Клекнали гъби се криеха в езерца от сянка като избягали войници, а други бледи, но странно красиви гъби се държаха за стволовете на дърветата — приличаха на стъпала на вита стълба. Утринното слънце напръскваше всичко със светлина, подобна на фино сребро и златен прашец.
Потокът се извиваше в долина, чието дъно не се виждаше от гъстите дървета, и изпълваше въздуха с фини пръски. Тесните вирове ставаха все по-големи и всеки преливаше в този отдолу. Над вировете се свеждаха трепетлики и плачещи върби, а камъните бяха завити с одеяла от дебел зелен мъх.
Саймън седна на един от тях, за да си поеме дъх.
— Ще стигнем скоро — почти мило каза Адиту.
— Добре съм. — Той протегна крака и огледа критично напуканите си ботуши. Твърде многото сняг бе развалил кожата… но защо трябваше да се тревожи за това сега? Той повтори: — Добре съм.
Адиту седна до него и погледна нагоре към небесата. Имаше нещо удивително в лицето й, нещо, което никога не бе виждал у брат й въпреки явната им семейна прилика. Бе много интересно да гледа Джирики, но… но Адиту беше
— Каква красота — въздъхна той.
— Какво? — Адиту го погледна въпросително, като че ли не знаеше тази дума.
— Красота — повтори Саймън. — Всичко тук е много красиво. — Прокле се, че е такъв страхливец, и си пое дълбоко дъх. — Ти също си много красива.
Адиту го изгледа за миг. Златните й очи бяха объркани, а устата й — изкривена в нещо, което приличаше на леко намръщване. След това тя внезапно избухна в силен съскащ смях и Саймън се изчерви.
— Не изглеждай толкова ядосан. — Тя отново се засмя. — Ти си много красив Снежен кичур, Сеоман. Радвам се, че си щастлив. — Бързото й докосване до ръката му бе като лед на горещо чело. — Хайде да тръгваме.
Водата, незаинтересувана от действията им, продължаваше надолу по собствения си път, звънтеше и се плискаше покрай тях. Докато се препъваше от бързане, за да настига леко стъпващата Адиту, Саймън се зачуди дали пък поне този път не е казал правилното нещо. Тя определено не изглеждаше ядосана от дързостта му. Въпреки това той твърдо реши да продължи да мисли внимателно, преди да говори. Ситите бяха адски непредвидими!
