— Ще ти кажа малко — повечето ще трябва да почака. Не съм изцяло забравил секретарските си задължения: господарят ми, лекторът, ще иска да дойдеш да го видиш в Санселан Ейдонитис, така че ще имаме предостатъчно време да говорим, докато яздим. — Той поклати глава. — Достатъчно е да кажа, че хората са нещастни, че глашатаите на гибел, които едно време бяха гонени от улиците на Набан, сега изведнъж са се превърнали в обект на голямо внимание. Майката Църква е под обсада. — Той се приведе напред и се взря в ръцете си, докато търсеше думи. — Хората усещат, че над тях е надвиснала сянка. Въпреки че не могат да й дадат име, все пак тя затъмнява света им. Смъртта на Леобардис разтърси поданиците му, но не слуховете ги плашат истински. Говори се за неща, много по-страшни от войната на север, по-лоши от всяко боричкане на принцове.
Диниван се изправи и отвори широко вратата, за да пусне свежия бриз. Морето долу бе гладко и лъскаво. Той продължи:
— Онези, които крещят за гибел, казват, че се надига сила, която ще свали светия Усирис Ейдон и всички крале на хората. По площадите говорят, че всички трябва да се подготвят да се поклонят на нов господар, владетеля по право на Остен Ард.
Той се обърна и се надвеси над Мириамел — и тя вече можеше да види тревогата, изписана на лицето му.
— На някои места прошепват дори и име… името на тази предстояща напаст. Шепнат за Краля на бурите.
Мириамел ахна. Дори яркото обедно слънце не можеше да разпръсне сенките, които се тълпяха в стаята.
По-късно, докато стояха навън на пътеката и гледаха морето, Мириамел каза:
— И в Наглимунд говореха за тези неща. Онзи старец, Джарнауга, изглежда, също мислеше, че идва краят на света. Но не чух всичко. — Тя се обърна да погледне Диниван; яростна мъка бе изписана върху нежното й лице. — Криеха всичко от мен, защото съм момиче. Това не е правилно — аз съм по-умна от повечето мъже, които познавам!
Диниван не се усмихна.
— Не се съмнявам в това, Мириамел. Всъщност мисля, че трябва да потърсиш по-голямо предизвикателство от това просто да бъдеш по-умна от мъжете.
Тя продължи нещастно:
— Но нали тръгнах от Наглимунд, за да направя нещо. Ха! Това беше умно, нали? Мислех си, че ще доведа Леобардис на страната на чичо, но той вече е бил там. А после го убиват, така че в крайна сметка какво добро направих за Джосуа? — Тя заобиколи ръба на кулата и се загледа в зелената долина от другата й страна. Обляна в неравномерна светлина, хълмистата равнина се простираше пред очите й, вятърът люлееше тревите. Тя се опита да си представи края на света, но не успя. Най-после попита: — Откъде познаваш Кадрах?
— Кадрах е име, което чух за пръв път, когато го спомена ти — отвърна той. — Познавах го като Падреик, преди много години.
— Колко много години може да са това? — усмихна се Мириамел. — Ти не си толкова стар.
Свещеникът поклати глава.
— Имам младолико лице, вярно е, но вече наближавам четиридесетте… не съм много по-млад от чичо ти Джосуа.
Тя се намръщи.
— Добре де, преди много години. Къде беше, когато го познаваше?
— На много места. Бяхме членове на един и същ… орден, предполагам, че би казала ти. Но нещо се случи с Падреик. Той се раздели с нас и когато впоследствие чух да се говори за него, нещата не бяха хубави. Казваха, че бил придобил много лоши привички.
— Бих казала същото. — Мириамел направи физиономия.
Диниван я погледна любопитно и попита:
— И как стана така, че му даде тази неочаквана, а и без съмнение нежелана баня?
Тя му разказа за общото им пътешествие, за подозренията си по повод малките предателства на Кадрах и потвърждението за по-голямото, което бе открила. Когато свърши, Диниван я заведе вътре и тя установи, че пак е гладна.
— Не се е държал съвсем правилно с теб, Мириамел, но не мисля и че е бил на съвсем погрешен път. Може би има надежда за него, и при това не само крайната надежда за спасение, която всички споделяме. Искам да кажа, че той може да се откъсне от престъпническите си и пиянски навици. — Диниван слезе по стълбището, за да погледне Кадрах. Монахът все още спеше, вече увит в грубо одеяло; ръцете му бяха протегнати над главата, все едно току-що го бяха измъкнали от морските вълни. Мокрите му дрехи висяха по ниските греди на тавана.
Диниван се качи в стаята на втория етаж и попита:
— Ако е отвъд всяка надежда, защо е останал с теб, след като е получил среброто си от Стреаве?
— За да може да ме продаде на някой друг — отвърна Мириамел горчиво. — На баща ми, на леля ми, на търговци на деца от Наракси… кой знае?
— Възможно е — каза секретарят на лектора. — Но не мисля така. Мисля, че изпитва някакво чувство на отговорност към теб… въпреки че тази отговорност не му пречи да изкарва печалба там, където мисли, че няма да пострадаш, например от господаря на Пердруин. Но освен ако онзи Падреик, когото познавам, не си е отишъл съвсем, не е изчезнал без възможност за връщане, мисля, че не би ти навредил, нито пък би позволил друг да ти навреди.
— Шансът е малък — намръщено каза Мириамел. — Ще му повярвам отново, когато звездите засветят по обяд, не и по-рано.
