Диниван я погледна, после направи знака на Дървото във въздуха.
— Трябва да внимаваме, когато правим такива изявления в тези странни дни, принцесо. — На лицето му отново се появи усмивка. — Тези приказки за блестящи звезди обаче ми напомнят, че имаме работа. Когато си уредих да използвам това място, за да те посрещна, обещах на пазача на кулата, че ще запалим фара вечерта. Трябва да го направя сега, преди да се стъмни. Искаш ли да дойдеш с мен? — Той изтрополи надолу по стълбите и се върна с лампата.
Мириамел кимна и го последва на площадката.
— Веднъж бях във Вентмаут, когато запалиха Хайесфур. Беше огромен!
— Много по-голям е от нашата скромна свещичка — съгласи се Диниван. — Внимавай по стълбата. Стара е.
Стаята на върха на кулата бе колкото да побере мястото за сигналния огън — една голяма лампа, сложена на пода. Имаше дупка за дима на тавана и ограда от метални плочки около фитила, да го пазят от вятъра. Голям извит метален щит висеше на вътрешната стена зад лампата, срещу прозореца.
— Какво прави това? — попита тя и прокара пръст по гладко полираната повърхност на щита.
— Помага на светлината да отива по-далеч. Виждаш ли как е извито надалеч от пламъка, като чаша? Това събира светлината и я изпраща през прозореца. Падреик би могъл да го обясни по-добре.
— Искаш да кажеш Кадрах?
— Е, поне едно време би могъл. Беше много добър с механичните неща, когато го познавах… лостове, макари и други такива. Той учи доста естествената философия преди… да се промени. — Диниван вдигна лампата към фитила на фара. — Само Ейдон знае колко масло гори това огромно нещо! — След секунда фитилът пламна. Щитът на стената правеше светлината по-ярка, въпреки че полегатите слънчеви лъчи все още нахлуваха през широките прозорци.
— На стената има щипци — каза Диниван и посочи дълга маша с метална чашка в края. — Трябва да го загасим на сутринта.
Слязоха долу и Диниван предложи да нагледат Кадрах. Мириамел, която вървеше след него, се обърна и взе каната и един грозд. Не биваше да остави Кадрах да умре от глад, нали?
Монахът беше буден, седеше на единствения стол и гледаше през прозореца към сумрачния сиво-син залив. Отначало не обърна внимание на предложената му от Мириамел храна, но после пи вода, а след малко взе и гроздето.
— Падреик — каза Диниван и се наведе към него, — не ме ли помниш? Аз съм Диниван. Някога бяхме приятели.
— Познах те, Диниван — отвърна Кадрах. Дрезгавият му глас отекваше странно в малката кръгла стая. — Но Падреик-ек-Кранхир отдавна е мъртъв. Сега има само Кадрах.
Монахът избягваше очите на Мириамел. Диниван го наблюдаваше съсредоточено.
— Не искаш да говориш ли? — попита Диниван. — Нищо, което си направил, не може да ме накара да мисля лошо за теб.
Кадрах го погледна. На лицето му се мъдреше глупава усмивка, но в очите му се четеше болка.
— О, сериозно? Нищо толкова ужасно, което може да съм направил, че Майката Църква и… и другите ни приятели… да не могат да ме приемат пак? — Той се изсмя горчиво и махна с ръка отвратено. — Лъжеш, братко. Има престъпления, които не могат да бъдат простени, и специално място, подготвено за тези, които са ги извършили. — Той се обърна ядосано на другата страна: не искаше да говори повече.
Отвън вълните шепнеха, докато се разбиваха в скалистия бряг — приглушени гласове, които като че ли приветстваха настъпващата нощ.
Тиамак наблюдаваше как Стария Могахиб, Роахог Грънчаря и останалите старейшини се качват в люшкащата се лодка. Лицата им бяха сериозни, както подобаваше на тържествения случай. Ритуалните им огърлици от пера висяха, мокри от пот.
Могахиб се изправи неумело на носа на лодката, обърна се да погледне назад и каза:
— Не ни предавай, Тиамак, сине на Тугумак. — Начумери се и нервно отметна перата на украшението си за глава от очите си. — Кажи на сухоземците, че хората от Вран не са им роби. Твоят народ ти е оказал най-висшето си доверие. — Един от внуците на Стария Могахиб му помогна да седне и претоварената лодка се заклати надолу по течението.
Тиамак тъжно погледна Призоваващата пръчка, която му бяха дали. Повърхността й бе грапава — от резбата. Хората от Вран бяха неспокойни, понеже Бенигарис, новият управител на Набан, бе поискал от тях по-високи налози от зърно и скъпоценни камъни, както и млади мъже и жени — да отидат и да служат на набанските благородници. Старейшините искаха Тиамак да отиде и да говори от тяхно име, да протестира пред сухоземците против тази намеса в живота на хората от Вран.
Ще рече, още една отговорност бе положена върху слабите рамене на Тиамак. А беше ли някой от народа му някога казал дори и една уважителна дума за учението му? Не, отнасяха се с него като с почти луд, като с човек, който е обърнал гръб на Вран и народа си, за да следва обичаите на сухоземците — но само докато не им потрябваше някой, който да пише на набанците или пердруинците на собствения им език. Тогава вече всички викаха: „Тиамак, изпълни задълженията си“.
