Той се изплю във водата от площадката пред къщата си и загледа кръгчетата. Издърпа стълбата и я струпа на купчина, вместо да я навие внимателно както обикновено. Беше много огорчен.
Можеше и нещо хубаво да излезе от това, каза си той по-късно, докато чакаше водата в гърнето да заври. Ако отидеше до Набан, като настояваха съплеменниците му, можеше да посети мъдрия си приятел, който живееше там, и да види дали не може да разбере още нещо за странната бележка на доктор Моргенес. Измъчваше се над нея от седмици и въпреки това не се чувстваше нито крачка по-близо до отговора. Пощенските птици, които бе изпратил до дебелия Укикук в Ийканук, се бяха върнали, но съобщенията им не бяха отваряни. Това бе тревожно. Птиците, които бе изпратил до доктор Моргенес, също се бяха върнали без отговор, но това, макар и да беше разочароващо, не бе чак толкова обезпокоително, колкото мълчанието на Укикук, защото Моргенес бе казал в последното си писмо, че вероятно няма да може да отговаря известно време. Не бе получил отговор на съобщенията си до вещицата, която живееше в гората Алдхеорте, нито от приятеля си в Набан. Вярно, Тиамак бе изпратил тези птици само преди две-три седмици, така че те все още можеше да отговорят.
„Но ако замина за Набан — помисли той, — няма да видя отговорите им още поне два месеца“.
Всъщност какво щеше да прави с птиците си? Със сигурност нямаше достатъчно зърно, за да ги държи в клетка през цялото време на отсъствието си, а не можеше да ги вземе всичките. Щеше да му се наложи да ги пусне на свобода, за да се грижат сами за себе си, с надеждата, че ще останат близо до малката му къща, така че да може отново да ги хване, когато се прибере. А ако литнеха надалеч и не се върнеха, какво щеше да прави? Щеше да трябва да си обучи нови, да.
Въздишката му се загуби в съскането на парата, която заизлиза изпод капака на гърнето. Докато потапяше жълтикорен, за да се запари, дребничкият учен се опита да си припомни молитвата за безопасно пътуване, която всеки трябваше да отправи към Този, който винаги стъпва на пясък, но успя да се сети само за молитвата, разкриваща скривалищата на рибите, която всъщност не бе подходяща. Отново въздъхна. Въпреки че не вярваше вече в боговете на народа си, никога не бе вредно човек да се помоли — но поне трябваше да казва правилната молитва.
А и какво щеше да прави с прокълнатия пергамент, за който Моргенес говореше в писмото си — или поне изглеждаше, че говори за него, понеже откъде би могъл старият доктор да знае, че Тиамак го притежава? Трябваше ли да го вземе със себе си и да рискува да го загуби? Трябваше все пак, щом щеше да го покаже на приятеля си в Набан и да иска съвета му.
Толкова много проблеми. Тълпяха се в главата му като черни мушици, които бръмчат ли, бръмчат. Трябваше да премисли всичко ясно — особено щом щеше да замине за Набан рано сутринта. Трябваше да погледне всяко парче от тази мозайка.
Първо, съобщението на Моргенес, което бе чел и препрочитал хиляди пъти през почти четирите луни, откакто го бе получил. Взе го от дървения шкаф и го разгъна — по него останаха петна от изцапаните му с жълтикорен ръце. Знаеше съдържанието му наизуст.
Доктор Моргенес пишеше за страховете си, че „…времето на Звездата на Завоевателя“ — или Звездата-завоевател? — със сигурност е дошло, каквото и да значеше това, и че помощта на Тиамак ще е необходима, ако искат да избегнат някои ужасни неща, за които се намеквало в скандалната загубена книга на Нисес. Но какви неща? „Скандалната загубена книга…“ — това бе Ду Сварденвирд на Нисес, както знаеше всеки учен.
Тиамак измъкна от сандъка си един ръкопис, увит в листа, разви го и го сложи на пода до писмото на Моргенес. Този пергамент, на който Тиамак случайно бе попаднал на пазара в Кванитупул, бе от много по-високо качество от всичко, което можеше да си позволи. Ръждивокафявото мастило оформяше северните руни на Римърсгард, но самият език бе древният набански отпреди пет века.
… Доведете от Скалистата градина на Нуани
слепеца, който може да вижда,
открийте Меча избавител на Розата
при основата на Римърското велико дърво,
намерете Повика, чието низко въжделение
изрича името на Носителя
в кораб по най-плиткото море —
когато острие, Повик и мъж
застанат до дясната ръка на принца,
тогава Затворените отново ще бъдат свободни…
Под неразбираемото стихотворение бе изписано: „НИСЕС“.
Така че какво трябваше да си мисли Тиамак? Моргенес не можеше да знае, че Тиамак е намерил страница от почти митичната книга — човекът от Вран не бе казал на жива душа — и все пак докторът бе казал, че Тиамак ще трябва да свърши важна работа, нещо във връзка с Ду Сварденвирд!
