Въпросите му към Моргенес и останалите оставаха без отговор. Сега той трябваше да отиде в Набан и да защити каузата на народа си пред сухоземците — и при това без още да знае какво може да значи всичко това.
Тиамак изсипа чая от гърнето в третата си по предпочитание купичка — бе изпуснал и счупил втората тази сутрин, когато Могахиб и другите бяха започнали да реват под прозореца му. Притисна топлата купичка между тънките си пръсти и духна в течността. „Горещ ден, горещ чай“, винаги казваше майка му. Днес определено бе горещо. Въздухът бе толкова неподвижен и потискащ, че той почти вярваше, че може да скочи и да заплува през него. Горещините сами по себе си не го правеха нещастен, тъй като той винаги бе по-малко гладен, когато жегите бяха жестоки, но все пак имаше нещо разсейващо във въздуха днес, като че ли Вран бе тлееща пръчка от калай върху световната наковалня — и един огромен чук трептеше над него, готов да се спусне и да промени всичко.
Тази сутрин Роахог Грънчаря, като се възползва от един момент, за да поклюкарства, докато помагаха на Могахиб Стария да се качи по стълбата, бе казал, че една колония от гханти се била заселила малко по-надолу по течението от Селска горичка. Гхантите не бяха идвали толкова близо до човешки населени места и въпреки че Роахог се бе смял на това как мъжете от Вран скоро щели да запалят гнездото им, разказът бе разтревожил Тиамак, все едно бе нарушен някакъв неофициален, но все пак известен закон.
Докато бавният зноен следобед преминаваше във вечер, Тиамак се опитваше да мисли за исканията на херцога на Набан и за писмото на Моргенес, но в ума му бяха и гхантите — сиво-кафявите им челюсти, работещи неспирно, лудите им малки черни блещукащи очи — и колкото и да се опитваше, не можеше да се освободи от достойната за присмех идея, че всички тези неща са някак свързани.
„От горещината е — каза си той. — Само ако имах една студена халба папратова бира, нямаше да се тормозя толкова“.
Но нямаше дори достатъчно жълтикорен, за да си направи още една чаша чай, да не говорим за папратова бира. Сърцето му бе неспокойно и в знойния Вран нямаше нищо, което да го успокои.
Тиамак стана с първите лъчи на зората. Докато изяде една бисквита от оризово брашно и изпи купичка преварена вода, блатото вече бе станало неприятно топло. Намръщи се и започна да си събира багажа. Денят бе подходящ за плискане и плуване в някое от безопасните езерца, а не за тръгване на път.
Всъщност имаше съвсем малко багаж. Взе един допълнителен панталон, като и една роба и сандали, които да носи в Набан — нямаше защо отново да потвърждава неприятното мнение за изостаналостта на народа си, което поддържаха повечето набанци. За това пътешествие обаче нямаше никаква нужда от дъската си за писане, направена от изгладена кора, от дървения си сандък или повечето от малкото си останали предмети. Не посмя да вземе ценните си книги и свитъци, тъй като имаше повече от среден шанс да се окаже във водата на няколко пъти, преди да стигне до градовете на сухоземците.
Бе решил обаче да вземе пергамента на Нисес, така че го уви във втори слой листа и го напъха в една омазнена кожена чанта, подарена му от доктор Моргенес, когато Тиамак живееше в Пердруин. Сложи чантата, Призоваващата пръчка и дрехите си в лодката заедно с третата си по предпочитание купа, сложи котле за готвене и прашка и един лист с увити в него кръгли камъни. Окачи ножа и кесията си на колана. След това, понеже вече се бе мотал толкова, колкото можеше, се качи на баниановото дърво до къщата, за да освободи птиците.
Докато се катереше покрай тръстиковия покрив, можеше да чуе сънените, приглушени гласове на птиците в малката им клетка. Бе оставил остатъка от зърното в четвъртата си по предпочитание — и последна — купичка и я бе сложил на перваза долу. Така поне за известно време след заминаването му птиците щяха да останат близо до къщата.
Бръкна в малкия покрит с кора кафез и внимателно извади един от гълъбите, красивата сиво-бяла гълъбица, наречена Тъй бърза, и я подхвърли във въздуха. Тя размаха криле, после кацна на един клон над главата му, обезпокоена от необичайното му поведение, и загука тихичко и въпросително. Тиамак изпита мъката на баща, чиято дъщеря трябва да бъде изпратена при непознати. Но той трябваше да освободи птиците, а вратата на къщичката им, която се отваряше само навътре, трябваше да бъде застопорена затворена. Иначе тези птици или отсъстващите им роднини щяха да влязат и да останат в капан. И като го нямаше Тиамак да ги спаси, скоро щяха да умрат от глад.
Съвсем нещастен, той внимателно извади Червено око, Рачикрак и Медолюб. Скоро над главата му бе накацал неодобрителен хор. Усетили, че става нещо необичайно, птиците бяха избягали плашливо към дъното на къщичката си, така че Тиамак трябваше да се протяга, за да ги достигне. Докато се опитваше да хване един от последните непокорници, ръцете му потъркаха някаква малка студена купчина пера в дъното.
