Изведнъж изпълнен с тревога, той я извади. Бе една от неговите птици — и бе мъртва. Той я огледа. Беше Мастилено петно, един от гълъбите, които бе изпратил преди няколко дни до Набан. Мастилено петно очевидно бе наранен от някакво животно — много от перата му липсваха и целият бе покрит с петна засъхнала кръв. Тиамак бе сигурен, че птицата не е била тук вчера, така че трябваше да е дошла през нощта — бе летяла с последни сили въпреки раните си и бе стигнала до дома си само за да умре.
Светът заплува пред очите му и той се разплака. Горкото Мастилено петно. Бе чудесна птица, един от най-бързите летци. Бе и много смел, също така. Навсякъде по телцето му имаше кръв. Горкото смело Мастилено петно.
Тъничко парче пергамент бе увито около подобното на вейка краче на гълъба. Тиамак го остави настрана за малко и пусна навън и последните две птици, после затвори вратичката с една изкривена пръчка. Взе Мастилено петно, слезе до прозореца и влезе в къщата. Остави тялото на гълъба, внимателно свали пергамента, разви го и присви очи, за да разчете малките букви. Съобщението бе от мъдрия му приятел в Набан — Тиамак познаваше почерка му, — но необяснимо защо бе неподписано.
„Настъпи времето и ти си крайно нужен. Моргенес не може да поиска това от теб, но аз искам от негово име. Отиди в Кванитупул, отседни в гостоприемницата, за която сме говорили, и чакай там, докато мога да ти съобщя нещо повече. Отиди там незабавно и не се отдалечавай. Нещо повече от живота на безброй хора може да зависи от теб“.
Отдолу бе надраскана рисунка на перо в кръг — символът на Лигата на свитъка.
Тиамак седеше като ударен от гръм и се взираше в съобщението. Прочете го още два пъти с надеждата, че то по чудо ще казва нещо различно, но думите останаха непроменени. Да отиде в Кванитупул! Но старейшините му бяха заповядали да отиде в Набан! Нямаше никой друг в племето, който можеше да говори езиците на сухоземците достатъчно добре, за да бъде пратеник. А и какво щеше да каже на съплеменниците си — че някакъв сухоземец, когото те не познават, му е казал да отиде и да чака инструкции в Кванитупул и че това е достатъчна причина, за да обърне гръб на желанията на народа си? Какво означаваше Лигата на свитъка за хората от Вран? Неколцина сухоземски учени, които си говореха за стари книги и още по-стари събития? Народът му никога не би разбрал.
Но как би могъл да не обърне внимание на сериозността на повика? Приятелят му в Набан бе пределно ясен — дори казваше, че това е нещото, което Моргенес би искал да направи. Без Моргенес Тиамак никога не би успял да преживее онази година в Пердруин, камо ли пък да открие това чудесно другарство, към което го бе приобщил докторът. Как би могъл да не направи това едничко нещо — единствената услуга, която Моргенес някога бе искал от него?
Горещият въздух нахлуваше през прозорците като гладен звяр. Тиамак сгъна бележката и я мушна в ножницата си. Трябваше да се погрижи за Мастилено петно. След това щеше да помисли. Вероятно с приближаването на вечерта щеше да позахладнее. Сигурно можеше да почака още един ден, преди да замине, накъдето и да тръгнеше. Сигурно.
Тиамак уви малкото тяло на птичката в листа от маслена палма, после го завърза с тънка връв. Мина под сенките до пясъчния нанос зад къщата си, постави птицата върху една скала и я заобиколи с парчета кора и ценни късчета стар пергамент. След като промърмори молитва за душата на Мастилено петно към Онази, която чака, за да отведе всички, запали малката клада.
Докато пушекът се извиваше нагоре, Тиамак се замисли, че все пак има нещо, което може да се каже за старите обичаи. Ако не друго, те поне предоставяха нещо за правене в моменти, когато съзнанието е уморено и безсилно. За малко той дори успя да отблъсне обезпокоителните мисли за задълженията си — обзе го някакъв странен покой, докато наблюдаваше как Мастилено петно бавно полита заедно с дима към горещото сиво небе.
Скоро обаче димът се разсея и той разпръсна пепелта в зелената вода.
Когато Мириамел и двамата й спътници излязоха на Северния крайбрежен път, Кадрах избърза малко по-напред от Диниван и принцесата. Утринното слънце грееше в гърба им. Конете, които бе довел Диниван, пристъпваха с вирнати глави и с разширени ноздри, за да уловят ароматите на ранния бриз.
— Хей, Падреик! — извика Диниван, но монахът не отговори. Бе свил кръглите си рамене и бе навел глава като че ли в размисъл. Свещеникът продължи: — Добре тогава — Кадрах. Защо не яздиш с нас?
Кадрах, добър ездач въпреки дебелите си къси крака, подръпна юздите и когато те почти го настигнаха, се обърна.
