— Има проблем с имената, братко — каза той, показвайки зъбите си в ядосана усмивка. — Ти ме наричаш с име, което принадлежи на мъртвец. Принцесата, така де, ми даде ново — „предател“ — в залива Еметин, за да подпечати сделката. Така че нали виждаш — всичко става малко прекалено объркано, тази, биха казали някои, множественост на имената.
С ироничен поклон той заби пети в ребрата на коня и след като се отдалечи на десетина лакътя, отново забави и изравни скоростта си с тяхната.
— Много е огорчен — каза Диниван, докато наблюдаваше прегърбените рамене на Кадрах.
— Той пък за какво може да е огорчен? — попита Мириамел.
Свещеникът поклати глава.
— Бог знае.
Тя реши, че е много трудно да се определи какво точно означава тази фраза, когато е казана от свещеник.
Северният крайбрежен път на Набан криволичеше между хълмовете и залива Еметин, после навлезе в сушата и жълтеникавокафявите хълмове отдясно скриха водата. По-нататък се снижаваха за малко и скалистата брегова ивица се появи още веднъж. Щом тримата наближиха Телигуре, пътят започна да се изпълва с движение — фермерски коли, които ръсеха сено, амбулантни търговци, които носеха овесената си на пръчки стока, и групи местни стражи, които маршируваха важно. Щом видеха златното Дърво, което висеше на гърдите на Диниван, и расата на спътниците му, много пътници навеждаха глави или правеха знака на Дървото. Просяци тичаха до коня на свещеника и викаха: „Отче, отче! Милостта на Ейдон, отче!“ Ако изглеждаха истински осакатени по някакъв начин, Диниван бръкваше в расото си, измъкваше по някоя сентимка и им я подхвърляше. Само малцина, без значение колко куци или обезобразени бяха, оставяха монетата да падне на земята.
По обед спряха в Телигуре, разпиляно пазарно градче, и похапнаха плодове и хляб, които купиха от сергиите на градския площад. Тук, в хаоса на търговията, трима души в раса не привличаха никакво внимание.
Мириамел се наслаждаваше на яркото слънце; качулката й бе бутната назад, за да усеща топлината по челото си. Навсякъде ехтяха викове на продавачи и разярените гласове на купувачи, убедени, че ги мамят. Кадрах и Диниван стояха наблизо — свещеникът се пазареше с един продавач на варени яйца, а мрачният му спътник измерваше с очи будката на винопродавеца в съседство. Мириамел с известна изненада установи, че е щастлива.
Просто така? Сгълча се сама, но усещането за слънцето бе твърде хубаво за хули по собствен адрес. Тя бе сита, бе яздила цяла сутрин, свободна като вятъра, и никой наоколо не й обръщаше ни най-малко внимание. В същото време се чувстваше и странно предпазвана.
Изведнъж се сети за кухненския прислужник Саймън и щастието й се разрасна, щом докосна и спомена за него. Имаше хубава усмивка този Саймън — не упражнявана, като на някой от блюдолизците на баща й. Отец Диниван също имаше хубава усмивка, но тя никога не изглеждаше изненадана от появата си, както тази на Саймън.
По някакъв странен начин, осъзна тя, дните, прекарани в пътуване към Наглимунд със Саймън и трола Бинабик, бяха едни от най-хубавите в живота й. Тя се изсмя на себе си, на това достойно за подигравка твърдение и се протегна доволно, като котка на перваз. Бяха се изправяли срещу ужаса и смъртта, беше ги преследвал ужасният ловец Инген с хрътките си, почти ги бе убил един огромен рунтав великан. Но все пак тя се бе чувствала свободна. Докато се преструваше на прислужничка, бе много повече самата себе си, отколкото когато и да било преди това. Саймън и Бинабик говореха с нея — не с титлата й, не заради силата на баща й или поради собствените си надежди за награда или повишение.
И двамата й липсваха. Тя усети остър и внезапен спазъм при мисълта за малкия трол и бедния недодялан червенокос Саймън, които сега се лутаха из снежната пустош. Докато бе затворена в Пердруин, почти ги беше забравила — къде ли бяха? Бяха ли в опасност? А дали въобще бяха живи?
Една сянка падна на лицето й и тя потрепна от изненада.
— Не мисля, че мога да държа приятеля ни извън виночерпницата още дълго — каза Диниван. — А и не съм сигурен, че имам право на това. Трябва отново да поемаме на път. Спеше ли?
— Не. — Мириамел се изправи. — Само си мислех.
Херцог Исгримнур седеше пред огъня и сумтеше. Съвсем сериозно си мислеше да счупи нещо или да удари някого. Краката го боляха, лицето го сърбеше непоносимо, откакто си бе обръснал брадата — що за проклет идиот бе той, за да се съгласи на това?! На всичко отгоре не бе и на косъм по-близо до откриването на принцеса Мириамел, отколкото когато бе напуснал Наглимунд. Всичко това бе достатъчно лошо, но сега нещата се бяха влошили още повече.
