Исгримнур бе уверен, че съкращава разстоянието. Когато проследи Мириамел до Пердруин и до старото разлюляно корито на Гелсгиад, и когато капитанът каза, че я е оставил с престъпния монах Кадрах тук, в Ансис Пелипе, херцогът бе убеден, че всичко е въпрос само на време — той познаваше Ансис Пелипе добре и можеше да намери пътя си дори през занемарените му предградия. Скоро, бе си мислил, щеше да я хване за ръчичката и да я върне при чичо й Джосуа в Наглимунд, където щеше да е в безопасност от съмнителната бащина обич на Елиас.
После дойдоха двата удара. Първият бе кулминацията на много безплодни часове и цяло малко богатство, изразходвано в безрезултатни подкупи: постепенно на Исгримнур му бе станало ясно, че Мириамел и придружителят й са изчезнали от Ансис Пелипе, все едно са им поникнали крила и са отлетели. Нито един крадец, джебчия или кръчмарска блудница не ги бяха виждали от Лятната нощ. Мириамел и Кадрах бяха трудна за пропускане двойка — двама монаси, които пътуват заедно, един дебел и един млад и слаб — но бяха изчезнали. Никой лодкар не бе видял да ги откарват, нито дори бе чул да питат за превоз по доковете. Изчезнали!
Вторият удар, съвпаднал с личния му неуспех, се стовари върху него като огромен камък. Не бе прекарал в Пердруин и две седмици, когато таверните край кейовете забръмчаха от разказите за падането на Наглимунд. Моряците повтаряха слуховете весело, говореха за клането, на което тайната втора армия на Елиас бе подложила обитателите на замъка, все едно се наслаждаваха на криволиците и обратите на някоя стара приказка за край огъня.
„О, моя Гутрун — бе се молил Исгримнур, а ръцете му бяха свити от страх и гняв, — Усирис да те пази. Избягай в безопасност, жено моя, и ще Му построя катедрала с голите си ръце. И Изорн, смелият ми син, и Джосуа, и всички останали…“
Бе плакал през тази първа нощ в една тъмна уличка, където бе сам и където никой не би видял огромния монах да хълца, където поне за малко нямаше нужда да се преструва. Никога не се бе страхувал толкова много.
Как можеше да се е случило толкова бързо? Та замъкът бе построен, за да издържи на десетгодишна обсада! Да не би да беше имало предателство отвътре?
И как, дори и ако близките му се бяха спасили по някакво чудо и той успееше да ги намери отново, как въобще щеше да успее да си върне земите, които Скали Остроносия му бе откраднал с помощта на Върховния крал? Щом Джосуа бе разбит, щом Леобардис и Лут бяха мъртви, нямаше кой да застане на пътя на Елиас.
Все пак той трябваше да намери Мириамел. Можеше поне да я открие, да я спаси от предателя Кадрах и да я заведе на безопасно място. Можеше да попречи на Елиас да извърши поне тази последна злочестина. Така победен, той бе дошъл в „Шапката и дългосвиреца“, най-долен хан, което бе точно това, за което жадуваше болящият го дух. Шестата халба горчива бира стоеше до лакътя му, все още недокосната. Исгримнур седеше замислен.
Можеше и да е задрямал, защото бе обикалял дългото крайбрежие цял ден и бе много уморен. Мъжът, който стоеше пред него, можеше и да е бил там известно време. Исгримнур не хареса погледа му.
— Какво ме зяпаш? — изръмжа той.
Веждите на непознатия се събраха над очите му. Изпитите му устни бяха изпънати в презрителна усмивка. Беше висок и облечен в черно, но херцогът на Елвритшала не го смяташе и за приблизително толкова впечатляващ, колкото непознатият явно си мислеше, че е.
— Ти ли си монахът, който задава въпроси из целия град? — попита непознатият.
— Разкарай се — отвърна Исгримнур и отпи глътка бира. Това го поосвежи и затова отпи още веднъж.
— Ти ли си онзи, който разпитва за монасите? — започна отново непознатият. — За високия и ниския?
— Може и да съм. Кой си ти и каква работа имаш с мен? — изръмжа Исгримнур, докато забърсваше уста с опакото на ръката си. Главата го цепеше.
— Казвам се Ленти — отвърна непознатият. — Господарят ми иска да говори с теб.
— И кой е господарят ти?
— Няма значение. Ела с мен.
Исгримнур се оригна.
— Не искам да се срещам с никакви безименни господари. Може той да дойде при мен, ако пожелае. Разкарай се.
Ленти се приведе напред — очите му бяха ожесточено вперени в Исгримнур — и прошепна яростно:
— Ще дойдеш веднага, дебел дъртако, ако не искаш да си изпатиш. Имам нож.
Тежкият юмрук на Исгримнур го удари точно там, където се срещаха веждите му. Ленти политна назад и падна като безгръбначно, все едно бе ударен с касапски чук. Няколко от другите посетители се изсмяха, преди да се върнат към различните си неприятни разговори.
След малко херцогът се наведе напред и поля с бира лицето на облечената си в черно жертва.
— Ставай, приятел, ставай. Реших да дойда с теб и да се срещна с господаря ти. — Исгримнур се ухили дяволито, когато Ленти изплю пяната. — Преди малко не бях прав, но светата ръка на Ейдон ми помогна и сега съм много по-сговорчив!
