Телигуре изчезна зад тримата ездачи. Те продължаваха на запад по Крайбрежния път, следвайки извивките му през няколко спретнати градчета. Работата по прибирането на сеното напредваше с пълна сила по хълмовете и в долината под тях, купи сено се издигаха навсякъде из полето като глави на събудени великани. Мириамел слушаше песните и шеговитите викове на жените, които влизаха в ливадите да занесат обяда на работниците. Това й приличаше на щастлив, прост живот и тя го каза на Диниван.
— Ако мислиш, че да си всеки ден от преди изгрев до мръкнало на полето и вечно да те боли кръстът, е щастлива и проста работа, тогава си права — отвърна той, присвил очите си срещу слънцето. — Но няма много почивки, а когато годината е лоша, няма и много храна. И — добави той с дяволита усмивка — повечето от реколтата ти отива за данъци на барона. Но това, изглежда, е така, както Бог го е замислил. Със сигурност честният труд е по-добър от живота чрез просия или кражба — или поне в очите на Майката Църква, ако не и в очите на някои просяци и повечето крадци.
— Отец Диниван! — възкликна Мириамел изненадано. — Това е… не съм сигурна… но е еретично, нали?
Свещеникът се изсмя:
— Бог ме е дарил с еретична душа, господарке, и ако съжалява за дара си, скоро ще ме прибере пак в лоното си и ще поправи всичко. Но старите ми учители биха се съгласили с теб. Често ми казваха, че въпросите ми са езикът на дявола, който говори в главата ми. Когато ми предложи поста на свой секретар, лектор Ранесин каза на учителите ми: „По-добре дяволски език, който да спори и да пита, отколкото човек без език и с празна глава“. Според някои от достойните свещеници Ранесин е труден господар — Диниван се намръщи, — но те не знаят нищо. Той е най-добрият човек на земята.
През дългия следобед Кадрах позволи разстоянието между него и спътниците му малко по малко да намалява, докато най-после те отново яздеха почти стреме до стреме. Тази отстъпка обаче като че ли не се отнасяше до устата му: въпреки че, изглежда, слушаше въпросите на Мириамел и разказите на Диниван за земите, през които минават, Кадрах изобщо не се присъедини към разговора.
Когато се приближиха до високите стени на Гранис Сакрана — града, който Диниван бе избрал, за да прекарат нощта, обсипаното с облаци небе бе оранжево, а слънцето светеше в очите им. Градът се издигаше на една отвесна скала над Крайбрежния път. По хълмовете наоколо растяха лозя.
За изненада на пътниците, един взвод пазачи на коне стоеше пред широката порта — разпитваха всички, които искаха да влязат. Не бяха местна войска, а мъже в брони, върху които носеха златното рибарче на благородническия род Бенидривайн. Когато Диниван каза кои са — каза естествено Кадрах и Малахиас, — им обясниха, че трябва да продължат по пътя и да отседнат някъде другаде тази нощ.
— И защо? — попита Диниван.
Тъпият пазач можеше само упорито да повтаря заповедите си.
— Повикай сержанта си, за да поговорим.
Когато дойде, сержантът също повтори думите на подчинения си.
— Но защо? — разгорещено попита свещеникът. — По чия заповед? Чума ли има, или нещо подобно?
— Наистина нещо подобно — отвърна сержантът и разтревожено се почеса по носа. — Това е по заповед на самия херцог Бенигарис или поне аз така го приемам. Имам неговия печат върху заповедта.
— А аз нося печата на лектор Ранесин — каза Диниван, измъкна един пръстен от джоба си и размаха кървавочервения му рубин под носа на сержанта. — Знай, че сме по света работа на Санселан Ейдонитис. Ако няма чума или друга опасна зараза, тази нощ ще останем тук.
Сержантът свали шлема си и се вгледа в пръстена с печат на Диниван. Широкото му лице все още бе обезпокоено.
— Както казах, ваше сиятелство — нещастно започна той, — това е нещо като чума. Става въпрос за онези луди, Огнените танцьори.
— Какви са Огнените танцьори? — попита Мириамел, като си спомни да имитира грубите звуци на момче.
— Глашатаи на гибел — отвърна сериозно Диниван.
— Де да беше само това! — въздъхна сержантът и разпери безпомощно ръце. Бе едър човек, с широки рамене и дебели крака, но изглеждаше някак смален. — Те са луди, всичките. Херцог Бенигарис заповяда да… ами, да ги наблюдаваме внимателно. Не трябва да се намесваме, но аз си помислих, че поне можем да попречим на още странници да влязат… — Той замълча, гледаше неспокойно пръстена на Диниван.
— Ние не сме странници, а и като секретар на лектора няма опасност да попадна под влиянието на проповедите на тези хора — твърдо каза Диниван. — Така че ни пуснете, за да си намерим подслон за през нощта. Яздихме дълго. Уморени сме.
— Добре, ваше сиятелство — отвърна сержантът и махна на войниците си да отворят портата. — Но не поемам отговорност…
— Всички поемаме отговорност в този живот, всеки един от нас — каза свещеникът строго, но после гласът му омекна. — Но нашият Бог Усирис разбира теглото ни. — Той направи знака на Дървото, докато минаваше покрай войниците.
