— Сержантът беше много разтревожен — каза Мириамел, докато трополяха нагоре по централната улица. Много от къщите бяха със спуснати кепенци, но бледи лица надничаха от входовете и наблюдаваха пътниците. За град с размерите на Гранис Сакрана улиците бяха изненадващо празни. Групи войници яздеха насам-натам, но само малцина обикновени хора бързаха по прашната улица и хвърляха неспокойни погледи към Мириамел и спътниците й.
— И не е единственият — отговори Диниван, докато яздеха в сенките на високите къщи. — Напоследък страхът минава като чума през целия Набан.
— Страхът отива там, където е поканен — тихо каза Кадрах, но извърна гръб на въпросителните им погледи.
Когато стигнаха до пазара в центъра на града, разбраха защо улиците на Гранис Сакрана са така свръхестествено празни. Там се бе струпала голяма тълпа и всички се смееха и подсвиркваха. Въпреки че последните отблясъци на следобеда все още осветяваха хоризонта, факлите около целия площад бяха запалени и хвърляха трептящи сенки в уличките между къщите, и осветяваха белите роби на Огнените танцьори.
— Трябва да са поне стотина… а може би и повече! — изненадано каза Мириамел. Диниван бе навъсен и разтревожен. Някои от тълпата крещяха обиди и хвърляха камъни и боклуци по подскачащите танцьори, но други ги гледаха внимателно, дори със страх, като че ли бяха някакви животни, на които се страхуват да обърнат гръб.
— Твърде късно е за разкаяние! — извика един от облечените в бели роби и заподскача пред първата редица зрители. Тълпата се отдръпна, все едно се страхуваше от някаква зараза. Младият мъж — по лицето му още имаше младежки мъх — се усмихна радостно и отново изкрещя: — Твърде е късно! Сънищата ни казаха! Господарят идва!
Друг от облечените в бяло се качи на един камък и махна на танцьорите да замълчат. Когато отхвърли назад качулката си и се видя, че е жена с дълга руса коса, през тълпата се понесе шепот. Щеше да е много хубава, ако не бяха изцъклените й очи — виждаше се бялото — и огромната й, призрачна усмивка.
— Огънят идва! — изкрещя тя. Всички танцьори подскочиха и извикаха, после отново се смълчаха. Неколцина от тълпата завикаха обиди, но бързо млъкнаха, когато жената ги изгледа с горящите си очи. — Не си мислете, че ще ви пропуснат — каза тя и гласът й се понесе ясно във внезапната тишина. — Огньовете идват за всички… огньовете и ледът, които ще доведат Великата промяна. Господарят няма да пожали никой, който не се е приготвил за него.
— Ти сквернословиш срещу нашия истински Изкупител, поклоннице на демони! — извика Диниван и се изправи на стремената на коня си. Гласът му беше мощен. — Говориш лъжи на тези хора!
Неколцина сред тълпата повториха думите му и ропотът се усили. Жената в бяло се обърна и направи знак на неколцина от белодрехите край себе си. Те бяха коленичили пред камъка в краката й, все едно в молитва; сега един от тях се изправи и тръгна през площада, докато тя стоеше и гледаше надменно напред: лудите й очи бяха вперени в сумрачното небе. След малко мъжът се върна с факла от една поставка и жената я взе и я вдигна над главата си.
— Какво е Усирис Ейдон? — изпищя тя. — Едно нищожество на едно малко дръвце! Какво са всички крале и кралици на хората, освен маймуни, издигнати прекалено високо? Господарят ще повали всичко, което стои пред него, и величието му ще се разпростре над всички океани и земи на Остен Ард! Кралят на бурите идва! Той носи лед, който ще смрази сърцата, оглушителен гръм… и пречистващ огън!
И хвърли факлата в краката си. Свирепи пламъци лумнаха около камъка. Някои от танцьорите изпищяха, когато одеждите им пламнаха. Тълпата се развика и се отдръпна от огнената стена.
— Елисия, Божия майко! — Гласът на Диниван бе изпълнен с ужас.
— Така ще бъде! — извика жената. Пламъците се издигнаха по робата към косата й и я обрамчиха с корона от огън и дим. Тя все още се усмихваше — с някаква прокълната усмивка. — Той говори в сънищата! Гибелта идва! — Огнените езици подскочиха и я скриха от погледа на тълпата, но последните й думи зазвънтяха над всички: — Господарят идва! Господарят идва!…
Мириамел се наведе до врата на коня си, бореше се да не повърне. Диниван слезе от седлото, за да помогне на съборените и стъпканите от тълпата.
Кадрах безмълвно се взираше в сцената пред тях. Лицето му, алено от подскачащата светлина, бе нещастно, но и някак успокоено — като че ли някакво важно, ужасно нещо бе отминало, нещо, от което се бе страхувал толкова дълго, че чакането бе станало дори по-лошо от страха.
— Къде отиваме, Бинабик? — Саймън се наведе напред и протегна зачервените си ръце към огъня. Ръкавиците му изпускаха пара върху близкия елов дънер.
Бинабик вдигна поглед от свитъка, който изучаваше със Сиски, и отвърна:
— Засега вървим надолу по планината. След това ще имаме нужда от напътствия. Сега, ако обичаш, остави ме да продължа с търсенето на тези напътствия.
Саймън устоя на недостойния за един мъж порив да му се изплези — резкият отговор на трола не го ядоса. Беше в добро настроение.
