Силата му се възвръщаше. Чувстваше се малко по-добре през двата дни трудно пътуване, докато слизаха от Минтахок, главния връх на Планините на троловете, и минаваха по склоновете на върха-близнак Сикихок. Тази вечер за пръв път Саймън нямаше желание само да легне и да заспи, след като бяха спрели за лагеруване. Вместо това бе помогнал да съберат дърва за огън, а после изрина снега от плитката пещера, в която щяха да прекарат нощта. Белегът на брадичката го болеше, но болката не бе силна — всъщност му помагаше да си спомня.
Той осъзнаваше, че кръвта на дракона го е променила. Не по някакъв магически начин, както в приказките на Шем Коняря — той не разбираше езика на животните, нито можеше да вижда на сто левги. Е, не беше съвсем вярно. Днес, когато снеговалежът бе спрял за малко, белите долини на Пустошта се бяха прояснили и изглеждаха близки като гънките на одеяло, но се простираха чак до тъмното размазано петно на далечната Алдхеорте.
За миг, застинал като статуя въпреки вятъра, който хапеше лицето и врата му, той се бе почувствал така, като че ли наистина притежава магическо зрение. Точно както и в дните, когато се изкатерваше на Кулата на Зеления ангел, за да види целия Еркинланд, разпрострян под него като килим, бе почувствал, че може да протегне ръка и да промени света.
Но онова, което му бе донесъл драконът, не бяха моменти като този. Сега, докато чакаше влажните си ръкавици да изсъхнат, той се вгледа в Бинабик и Сиски, видя как се докосват дори и когато не се докосваха, дългите разговори, които провеждаха дори и с най-кратките си погледи. Разбра, че след Урмшайм вижда и усеща нещата по различен начин. Хората и събитията изглеждаха по-ясно свързани, отделното бе част от по-голяма мозайка — точно като Бинабик и Сиски. Те се обичаха много, но в същото време техният мъничък свят за двама се пресичаше с много други светове: този на Саймън, на техния народ, на принц Джосуа, на Гелое… Всъщност бе доста стряскащо как всяко нещо е част от всичко друго! Но въпреки че светът бе прекалено огромен, за да бъде обхванат от човешкото съзнание, всяка прашинка живот в него се бореше за продължаването на собственото си съществуване. И всяка прашинка имаше значение.
Кръвта на дракона по някакъв начин го бе научила именно на това. Той не бе велик; всъщност той бе нищожен. И същевременно беше важен, също както всяка точка светлина на тъмното небе можеше да е звездата, отвела някой моряк в безопасност, или звездата, която някое самотно дете наблюдава през безсънна нощ…
Саймън поклати глава и духна в замръзналите си шепи. Идеите му се отдалечаваха от него, разлудували се като мишки в отключен килер. Отново опипа ръкавиците си — още не бяха изсъхнали. Пъхна длани под мишниците си и се премести малко по-близо до огъня.
— Сигурен ли си, че Гелое е казала „Камъка на раздялата“, Саймън? — попита Бинабик. — Чета свитъците на Укикук вече две вечери и не намирам нищо.
— Казах ти всичко, което ми каза тя. — Саймън погледна към входа на пещерата — вързаните овни се бяха скупчили и се бутаха един в друг като ходеща преспа. — Не бих могъл да го забравя. Тя говореше през малкото момиче, което спасихме, Лелет, и каза: „Отиди при Камъка на раздялата. Това е единственото място, което дава сигурност от приближаващата буря — безопасно е поне за малко, във всеки случай“.
Разстроен, Бинабик прехапа уста, после каза няколко бързи думи на канукски на Сиски, която кимна примирено.
— Не се съмнявам в теб, Саймън. Твърде много сме видели заедно. А не мога да се съмнявам и в Гелое — най-мъдрата, която познавам. Проблемът е в моето лошо разбиране — той махна към разгънатите пред него кожи. — Може би не съм донесъл правилните творби.
— Мислиш прекалено много, дребосъчко — обади се Слудиг от другия край на пещерата. — Ние с Хейстън показваме на приятелите ти как да играят „Завоевател“. Става почти толкова добре с вашите ашици, колкото и с истински зарове. Ела поиграй и спри да мислиш за тези неща поне за малко.
Бинабик вдигна поглед, усмихна се и каза:
— Защо не се присъединиш към играта, Саймън? Сигурно ще ти е по-интересно, отколкото да наблюдаваш объркването ми.
— Аз също размишлявам — отвърна Саймън. — Мислех си за Урмшайм. За Игджарджук и онова, което стана.
— Не стана така, както си го представяше като по-млад, а? — попита Бинабик, отново погълнат от изучаването на свитъка. — Нещата невинаги са такива, каквито ги описват в старите песни — особено когато става въпрос за дракони. Но ти, Саймън, действа толкова храбро, колкото сър Камарис или Талистро.
Саймън се изчерви.
