— Не знам. Не ми изглеждаше като смелост. Искам да кажа, какво друго можех да направя? Но не за това си мислех. Мислех си за кръвта на дракона. Тя ми направи нещо повече от това — той посочи белега от брадичката до слепоочието си и белия кичур в косата си. Бинабик не вдигна поглед, за да види жеста му, но Сиски го погледна и се усмихна срамежливо; тъмните й дръпнати очи се бяха спрели върху него като върху някое приятелски настроено, но все пак потенциално опасно животно. Миг по-късно тя стана и тръгна нанякъде. Саймън продължи, докато гледаше след нея: — Накара ме да мисля различно за нещата. През цялото време, докато ти беше затворник в онази дупка, аз си мислех и сънувах.
— И какво мислеше? — попита Бинабик.
— Трудно е да се каже. За света и за това, колко е стар. За това, колко съм малък. Дори и Кралят на бурите е посвоему малък.
Бинабик го погледна. Кафявите му очи бяха сериозни.
— Да, вероятно той е малък сред звездите, Саймън, точно както и планината е малка в сравнение с целия свят. Но една планина е по-голяма от нас, и ако падне върху нас, ние пак ще сме много мъртви.
Саймън нетърпеливо размаха ръка.
— Зная, зная. Не казвам, че не се страхувам. Просто… трудно е да се обясни… — Той търсеше точните думи. — Като че ли кръвта на дракона ме научи на друг език, на това да виждам на нещата по нов начин, когато мисля. Как можеш да обясниш друг език на някого?
Бинабик понечи да отговори, после спря, загледан някъде над рамото на Саймън. Разтревожен, Саймън се обърна, но там нямаше нищо, освен полегатия свод на пещерата и парче сиво, обсипано с бели точки небе.
— Какво ти е? Да не си болен, Бинабик?
— Сетих се — отвърна тролът. — Знаех си, че има нещо познато. Просто объркване на езика. Превеждат го различно, нали разбираш? — Той скочи и изприпка до чантата си. Няколко от другарите му вдигнаха глави. Единият понечи да каже нещо, но спря, като видя решителното изражение на Бинабик. След секунди той се върна със стиска нови свитъци.
— Какво става? — попита Саймън.
— Езикът — или разликата между езиците. Ти каза: Камъкът на раздялата.
— Това ми каза Гелое — опита се да се защити Саймън.
— Разбира се. Но свитъците на Укикук не са на езика, на който говорим сега с теб. Някои са преписани на автентичен набански, някои са на езика на кануките, а в някои е използвана истинска ситска реч.
Той започна бързо да чете, устните му мърдаха, докато следваха движението на късия му пръст от един ред на друг. Сиски се върна — носеше две купи супа. Постави едната до Бинабик, който бе твърде зает, за да направи нещо повече, освен да й кимне в знак на благодарност.
Сиски предложи другата купичка на Саймън. Като не знаеше какво да направи, той наведе глава, докато я взимаше, и каза:
— Благодаря. — Чудеше се дали не трябва да я нарече по име.
Сискинанамук понечи да каже нещо в отговор, после спря, като че ли не можеше да намери подходящите думи. За миг само се гледаха — склонността им към приятелство бе възпрепятствана от невъзможността да разговарят свободно. Най-после Сиски също се поклони, а после се сгуши до Бинабик и тихо го попита нещо.
— Чаш, точно така — отвърна той и продължи да търси мълчаливо. Накрая извика и удари с длан по увития си с кожи крак. — Хо, хо! Ето го отговора. Намерихме го!
— Какво? — Саймън се наведе напред. Свитъкът, който четеше Бинабик, бе покрит със странни знаци, малки рисунки, подобни на птичи крака или на следи от червеи. Бинабик сочеше един символ, квадрат със заоблени ъгли, пълен с точки и резки.
— Сесуад’ра — каза тролът, като разтегна думата така, все едно разглаждаше фин плат. — Сесуад’ра — Камъкът на раздялата или Камъкът на сбогуването. На ситски е, точно както предположих.
— Но какво е? — Саймън се вглеждаше в руните, но не можеше да си представи как би могъл да извлече от тях смисъл, както можеше да го направи от буквите на Западния език.
Бинабик присви очи.
— Тук се казва, че това е мястото, където е била нарушена спогодбата, когато Зида’я и Хикеда’я — ситите и норните — се разделили, за да поемат по своите пътища. Това е място на сила и огромна мъка.
— Но къде е този камък? Как можем да отидем там, ако не знаем къде е?
— Някога е бил част от Енки-е-Шао’сейе, Летния град на ситите.
— Джирики ми разказваше за него — каза Саймън възбудено. — Показа ми го в огледалото. Огледалото, което ми даде. Може би можем да го намерим там! — И затършува из раницата си за подаръка на Джирики.
— Няма нужда, Саймън, няма нужда! — засмя се Бинабик. — Наистина щях да съм глупак — а и най-лошият ученик, който Укикук би могъл да си вземе — ако не знаех за Енки-е-Шао’сейе. Той е бил един от Деветте града, много красив и мъдър.
— Значи знаеш къде е Камъкът на раздялата?
