— Енки-е-Шао’сейе е бил на югоизточния край на огромната гора Алдхеорте. — Бинабик се намръщи. — Така че очевидно не е близо. Много седмици път имаме дотам. Градът е стоял от другата страна на гората спрямо нас, над равнинните земи на Високите тритинги. Но сега поне знаем целта си. Това е добре. Сесуад’ра! — Лицето му светна и той отново произнесе името с наслада. — Никога не съм го виждал, но думите на Укикук се връщат при мен. Това е странно и мрачно място, казват легендите.
— Защо ли тогава Гелое го е избрала? — попита Саймън.
— Вероятно защото не е имала друг избор. — Бинабик насочи вниманието си към вече студената си супа.
Овните естествено не искаха Куантака да върви зад гърбовете им. Дори и след няколко дни заедно миризмата на вълчицата все още ги тревожеше, така че Бинабик продължи да язди далеч напред. Куантака бързаше по стръмните тесни пътеки, а ездачите на овни я следваха — бъбреха си или пееха, но се стараеха да са тихи, за да не събудят Макукуя, богинята на лавините. Саймън, Хейстън и Слудиг вървяха един зад друг най-отзад.
Минтахок бе закръглен като прегърбен от годините старец, но Сикихок бе изпълнен с ъгли и стръмни стени. Пътеките на троловете се придържаха към ръба на планината, извиваха се далеч навън, за да заобиколят ледени и скални колони, а после преминаваха от слънчевата светлина в сянката на планината, като следваха отвесния процеп, който се спускаше надолу под пътеката, покрит с мъгла и сняг.
Докато крачеше надолу по тесните пътеки час след час и непрекъснато забърсваше падащия сняг от очите си, Саймън осъзна, че се моли да стигнат долината по-скоро. Силата му можеше и да се връща, но той не бе роден за планински живот. Дробовете го боляха от редкия въздух, а краката му бяха тежки и клисави като недопечен хляб. Когато вечер се опитваше да заспи, мускулите му бяха толкова болезнено напрегнати, че почти бръмчаха.
Височините, по които се движеха, също го стряскаха. Винаги се бе мислил за безстрашен катерач, но това беше преди да напусне Хейхолт и да види широкия свят. Сега му бе много по-лесно да се взира в петите на кафявите ботуши на Слудиг, отколкото да гледа настрани. Когато погледът му отскачаше към надвисналите скали отгоре или празните дълбини отдолу, му беше трудно да се съсредоточи върху равната пътека. Трябваше почти насила да си припомня, че по света има места, където човек може да се обърне и да тръгне във всяка посока, без да рискува да падне и да се пребие. Да, той бе живял на такова място, така че такива места все още трябваше да съществуват. Някъде далече се разстилаха като дебел килим и чакаха краката му.
Спряха на едно по-широко място за почивка и Саймън помогна на Хейстън да си свали раницата. Войникът се свлече на един камък; дишаше толкова тежко, че въздухът се изпълни с мъгла. Хейстън смъкна качулката си за малко, но потрепери от планинския вятър и бързо си я сложи пак. Ледени кристали блещукаха в тъмната му брада.
— Студено е, момче. Лют студ — каза той. Изглеждаше стар.
— Имаш ли семейство, Хейстън? — попита изведнъж Саймън.
Пазачът замълча за момент, все едно го бяха изненадали, после се засмя:
— Имам някакво. Имам жена де, но не и деца. Първото ни умря и после нямахме други. Не съм я виждал отпреди зимата. — Той поклати глава. — Тя е в безопасност все пак. Отиде да живее при техните в Хеуеншайър — Наглимунд е твърде опасен, казах й. Война идва. Сега, ако твоята вещица говори истината, войната е свършила и принц Джосуа загуби. — Той отново поклати глава.
— Но Гелое каза, че той бил избягал.
— Е, и това е нещо.
Поседяха в мълчание, заслушани във виещия в скалите вятър. Саймън погледна надолу към Трън, който лежеше върху раницата на Хейстън и блещукаше леко, покрит с петна от топящи се снежинки.
— Мечът да не ти е твърде тежък? Мога да го понося.
Хейстън го изгледа, после се усмихна.
— Можеш, разбира се, момче. Трябва да си имаш меч, с тая първа мъжка брада и така нататък. Въпросът е, че е трудно да се каже дали ще върши работа като меч, ако ме разбираш.
— Знам. Знам как се променя. — Той си припомни Трън в собствените си ръце. Отначало мечът бе студен и тежък като наковалня. После, докато стоеше изправен на ръба на пропастта, взрян в млечнобелите очи на дракона, Трън бе станал лек като перце. Лъскавото острие като че ли бе одушевено, като че ли дишаше. — Все едно е жив. Като животно или нещо подобно. Сега тежи ли ти?
Хейстън поклати глава и погледна нагоре към вихрещия се сняг.
— Не, момче. Изглежда, че иска да отиде, където отиваме и ние. Може би си мисли, че си отива вкъщи.
Саймън се усмихна — и двамата говореха за меча, все едно е куче или кон. И все пак имаше някакво неоспоримо напрежение покрай това оръжие — все едно бе паяк, който е още в мрежата си, или риба, която виси на куката в студената тъмнина на речното дъно. Той отново погледна Трън. Мечът, ако беше жив, бе нещо диво. Чернотата му поглъщаше светлината и оставяше само тънък отблясък на отражение, блестящи трохи в брадата на скъперник. Диво нещо, тъмно нещо.
