— Той отива там, където отиваме и ние — каза Саймън и се замисли за момент. — Но това няма да е вкъщи. Не и в моя дом.
През нощта, свит в тясната кухина, която всъщност бе само малко повече от цепнатина в мускулестия каменен гръб на Сикихок, Саймън сънува гоблен. Движещ се гоблен, висящ на стена от пълна тъмнина. На него, точно като на религиозните стенописи в параклиса на Хейхолт, имаше огромно дърво, чиито клони се издигаха към небето. Дървото бе бяло и гладко като мрамор от Харча. Принц Джосуа висеше на него с главата надолу, като самия Усирис Ейдон при страданията си.
Някаква тъмна фигура стоеше пред Джосуа и забиваше в него пирони с голям сив чук. Джосуа не говореше и не викаше, но навсякъде около него стенеха негови последователи. Принцът търпеливо понасяше страданието си; очите му бяха широко отворени като резбованото лице на Усирис, което висеше на стената в стаичката на Саймън в крилото на прислужниците.
Саймън не можеше да понася повече тази гледка. Хвърли се в гоблена и се затича към тъмната фигура. Докато тичаше, усети, че носи нещо тежко. Понечи да замахне, но тъмният силует се пресегна и издърпа оръжието от ръката му. Оказа се, че е държал черен чук. Освен по цвета си, той бе близнак на сивия.
— Това е по-добре — каза нещото, вдигна черния чук в другата си ръка и отново започна да забива пирони. Този път Джосуа пищеше от всеки удар, пищеше и пищеше…
… Саймън се събуди и разбра, че трепери в тъмнината; стържещото дишане на спътниците му го заобикаляше отвсякъде, съперничеше си с вятъра, който виеше, докато претърсваше планинските проходи около пещерата. Саймън искаше да събуди Бинабик, Хейстън или Слудиг — някой, който да поговори с него на собствения му език — но не можеше да намери никой от тях в тъмното, а и знаеше, че не бива да ги буди от сън.
Заслуша се във воя на вятъра. Беше го страх да заспи отново, страх, че може още веднъж да чуе онези ужасяващи писъци. Напрягаше се да гледа в тъмното, за да е сигурен, че очите му са отворени, но в тъмното нямаше нищо.
По някое време, малко преди да се съмне, изтощението надви развълнувания му ум и той най-после заспа. Дори и да го бяха тревожили други сънища, когато се събуди, не ги помнеше.
След цели три дни вървене по тесни, смразяващи сърцата пътеки отминаха височините на Сикихок. Вече нямаше нужда да се движат един след друг и затова, когато стигнаха до един широк, напръскан със сняг блок гранит, спряха, за да отпразнуват това. Бе рядък час на следобедно слънце. Светлината бе пробила през паяжината от облаци и поне за малко вятърът бе игрив, а не хищен.
Бинабик избърза напред с Куантака, за да проучи терена, а после я пусна да половува. Вълчицата за секунди изчезна в купчина покрити с бяло скали, а Бинабик се върна при спътниците си с широка усмивка.
— Хубаво е да сме извън стръмнините поне за малко — каза той, докато сядаше до Саймън, който бе свалил ботушите си и разтриваше пръстите си. — Когато човек язди по такива тесни и опасни пътеки, не може да отделя много време за друго, освен за равновесие.
— Или пък когато ходи по тях — каза Саймън; оглеждаше критично пръстите си.
Бинабик се съгласи:
— Или когато ходи. Ще се върна след малко. — Стана пъргаво и отиде при другите тролове, които седяха в кръг и си подаваха един мях. Някои си бяха свалили дрехите и бяха по голи гърди на слабата слънчева светлина; кафявите им кожи бяха изпъстрени с татуировки на птици, мечки и змиевидни риби. Овните бяха разседлани и пуснати да пасат каквато нищожна паша можеха да намерят — мъх и туфести мръсни храсти, пуснали корени в скалните пукнатини. Един от троловете ги наблюдаваше и това, изглежда, не му харесваше: той печално ровичкаше земята с кривото си копие и току поглеждаше как мехът минава по кръга. Един от другарите му — сочеше го и се смееше на нещастието му — най-после го приближи тромаво и му даде да пийне.
Бинабик се приближи до Сиски, която седеше с ловуващите девойки, наведе се да й каже нещо, после потърка лицето й със своето. Тя се засмя и го отблъсна, но бузите й поруменяха. Докато ги гледаше, Саймън изпита слаб порив на завист към щастието на приятеля си, но го преглътна. Някой ден може би и той щеше да си намери любима. Помисли си тъжно за принцеса Мириамел — но тя бе толкова високо! Та той беше обикновен прислужник. И все пак тя бе само момиче, като онези, с които бе разговарял през старите дни, които му изглеждаха отдавна отминали. Когато двамата с Мириамел стояха рамо до рамо пред моста в Да’ай Чикица или пред великана, между тях нямаше разлика. Те бяха приятели, които посрещат опасностите заедно и поравно.
„Но тогава не знаех, че тя е толкова над мен! Сега знам и в това е цялата разлика. Но защо? Аз различен ли съм? А тя? Не. А и тя ме целуна! И при това вече след като отново бе принцесата!“
