Изпита някаква странна смесица от радост и объркване. А и кой определяше кое е правилно? Редът в света като че ли се променяше; къде бе написано, че един смел кухненски прислужник не може да застане гордо пред една принцеса — която, в края на краищата, бе във война с баща си, краля?
Последва момент на величествени мечти. Саймън си се представи как влиза в някой голям град като герой, яхнал дорест кон и вдигнал гордо Трън — като на една картина със сър Камарис, която бе виждал. И как Мириамел го наблюдава отнякъде и му се възхищава. Мечтата му се срути, когато изведнъж се зачуди къде би могъл да се появи така героично. Наглимунд, по думите на Гелое, бе паднал. Хейхолт, единственият му дом, бе безнадеждно затворен за него. Мечът Трън бе негов не повече, отколкото самият Саймън бе сър Камарис, най-прочутият собственик на оръжието, и което бе най-важно, осъзна той, докато гледаше мазолестите си пети, той въобще нямаше кон.
— Заповядай, приятелю Саймън — каза Бинабик и го изтръгна от печалната му унесеност. — Осигурих ти глътка ловно вино. — И му подаде един кожен мях, по-малък от онзи, който си подаваха насядалите тролове.
— Пил съм — отвърна Саймън подозрително. — Имаше вкус на… ами, Хейстън каза, че има вкус на конска пикня, и съм напълно съгласен с него.
— Е, изглежда, Хейстън е променил мнението си за кангканг — засмя се Бинабик и кимна към кръга пиещи. Еркинландецът и Слудиг току-що се бяха присъединили към троловете и в момента Хейстън отпиваше юнашка глътка. Бинабик набута меха в ръцете на Саймън. — Но това не е кангканг. Това е ловно вино. На мъжете от моя народ не им е позволено да го пият — освен на онези, като мен, които понякога го използват за медицински цели. Много е добро, особено за уморени и болящи крайници.
— Аз съм си добре — каза Саймън и огледа меха с подозрение.
— Не ти го давам за цяр. — Бинабик май започваше да се ядосва. — Разбери, че е изключение някой да получи от това ловно вино. В момента седим тук и празнуваме късмета си при преодоляването на този толкова дълъг път без загуби и рани. Празнуваме малкото слънце и се надяваме на някакъв късмет и за оставащата част от пътя. Това вино е нещо като подарък, Саймън. Сискинанамук каза да ти го дам.
Саймън погледна към девойката, която седеше във весел разговор с другарките си ловджийки. Тя се усмихна и повдигна копието си, като че ли за поздрав.
— Съжалявам. Не разбрах — каза той. Вдигна меха и отпи. Сладката мазна течност се плъзна по гърлото му. Той се задави, но миг по-късно усети успокояваща топлина в стомаха си. Отпи още една глътка, а после задържа малко в устата си, като се опитваше да разбере на какво му напомня вкусът. Преглътна и попита:
— От какво се прави?
— От плодове, събирани от високите поляни на Езерото на Синята кал, където ще отидат съплеменниците ми. От плодове и от зъби.
Саймън не бе сигурен, че е чул добре.
— От плодове и от какво?!
— От зъби — ухили се Бинабик, показвайки собствените си жълти зъби. — Зъби на снежна мечка. Стрити на прах, разбира се. Те са за сила и тишина по време на лов.
— Зъби… — Саймън си спомни, че това е подарък, и се замисли, преди да каже още нещо. Всъщност нямаше нищо лошо в зъбите — самият той имаше цяла уста, пълна с тях. Ловното вино въобще нямаше лош вкус, а и приятно стопляше корема му. Той внимателно вдигна меха и отпи още една глътка. Върна го на трола. — Плодове и зъби. Много добре. Как е „благодаря“ на канукски?
Бинабик му каза.
— Гуиоп! — извика Саймън на Сиски и тя отново му се усмихна и му кимна, а другарките й избухнаха във висок смях и почнаха да крият лицата си в козината на качулките.
Бинабик и Саймън поседяха малко, без да говорят; радваха се на топлината. Саймън усещаше как ловното вино приятно пропълзява по вените му, така че дори и заплашителните долни склонове на Сикихок, които все още ги очакваха, станаха приятелски. Планината се спускаше в набръчкан юрган от покрити със сняг хълмове и далече долу се изравняваше в набодената с дървета монотонност на Пустошта.
Докато оглеждаше терена, вниманието му бе привлечено от Намиет, една от съседните планини. При моментното проясняване на яркия следобед му се стори, че тя се издига само на един хвърлей разстояние от лявата му страна. Полите на Намиет бяха намачкани от дълги сини отвесни сенки. Бялата й корона блещукаше на слънцето.
— И там ли живеят тролове? — попита той.
Бинабик вдигна поглед и кимна.
— Намиет също е една от планините в Ийканук. Минтахок, Чъгик, Тътъсик, Ринзенатък, Сикихок и Намиет, Ямок и Хуудика, Сивите сестри — това са земите на троловете. Ямок, което означава Малък нос, е мястото, където умряха родителите ми. Ето това е тя, там зад Намиет, виждаш ли? — Той посочи един неясен връх, обрисуван от слънцето.
— Как умряха те?
— В драконов сняг, както му викаме тук, на Покрива на света. Сняг, който замръзва отгоре, а после се чупи без предупреждение и челюстите му се затварят бързо. Както се затварят челюстите на дракон. Всъщност ти знаеш.
