Саймън одраска земята с един камък, после вдигна глава и се взря в бледите очертания на Ямок далеч на изток.
— Ти плака ли?
— Разбира се. Но на мое си, тайно място. А ти… но не, ти не познаваше родителите си, нали?
— Да. Доктор Моргенес ми е разказвал за тях. Мъничко. Баща ми е бил рибар, а майка ми — камериерка.
Бинабик се усмихна.
— Бедни, но честни. Кой би могъл да иска нещо повече за начало? Кой би искал да се роди сред строгите ограничения на кралската кръв? Кой би и помислил да намери истинското си „аз“, когато всички наоколо му се кланят и коленичат?
Саймън си помисли за Мириамел и дори за годеницата на Бинабик, Сискинанамук, но не каза нищо.
След малко тролът придърпа раницата си, бръкна в нея и извади подрънкваща кожена торбичка.
— Гадателските ми кости — каза той нежно. — Сега ще проверим дали са по-истински водач, отколкото при предишното хвърляне.
Започна да си тананика тихичко, затворил очи, после ги пусна на земята. Саймън не можа да различи никаква фигура в падналите безредно ашици.
— Кръг от камъни — каза Бинабик толкова спокойно, все едно го бе прочел в жълтеникавата гладкост на костите. — Това е мястото, където сме застанали, така да се каже. Означава, мисля, среща на съвета. Търсим мъдрост, помощ при пътуването си.
— Костите, които питаш за помощ, ти казват, че търсиш помощ? — изсумтя Саймън. — Това не е много сложен номер.
— Замълчи, глупав равнинецо! — отвърна Бинабик, без да обръща внимание на подигравката. — В костите има повече, отколкото можеш да разбереш. Разчитането им не е толкова просто. — Той затананика и ги хвърли отново. — Факла на входа на пещерата — каза без никакви обяснения и хвърли отново. — Черната пукнатина. Това е едва вторият път, когато виждам тази комбинация, като и в двата случая бяхме заедно. Много знаменателно хвърляне.
— Обясни, моля те — каза Саймън, обу се и размърда пръсти, за да провери как се чувстват.
— Второто хвърляне, Факла на входа на пещерата, означава, че трябва да търсим предимство в мястото, където отиваме — Сесуад’ра, според моето мнение, Камъкът на раздялата на Гелое. Това не доказва, че ще намерим късмета си там, но е нашият шанс за предимство. За Черната пукнатина, последното хвърляне, съм ти разказвал и преди. Третото хвърляне е това, от което трябва да се страхуваме, или това, за което трябва да знаем. Черната пукнатина е странна, рядка форма, която може да означава предателство, или може би означава нещо, което идва от другаде… — Той спря, загледа разсеяно разпръснатите кости, после ги събра и ги пъхна в торбичката.
— И какво значи всичко това?
— Ех, приятелю Саймън — въздъхна тролът, — ашиците не отговарят просто на въпросите ни, дори и в най-добрите времена. В тежки часове, в каквито живеем и сега, разбирането им става още по-трудно. Трябва дълго да мисля за тези хвърляния. Вероятно трябва да изпея малко по-различна песен и да ги хвърля отново. Това е първото хвърляне от доста време, при което не виждам Сенчестата пътека… но не мога да си помисля, че пътеката ни е станала по-малко сенчеста. Точно тук, разбираш ли, е опасността от това да търсим прости отговори в гадателството.
Саймън се изправи и каза:
— Не разбирам много от това, което говориш, но ми се иска да имахме няколко прости отговора. Това би направило нещата много по-лесни.
Бинабик се усмихна.
— Прости отговори на въпросите от живота. Това би било магия по-висша от всяка, която съм виждал.
Дойде един трол — як пастир с брада на кичури — и Бинабик го представи като Сненек. Той хвърли недоверчив поглед нагоре към Саймън, все едно самата му височина бе в противоречие с цивилизованото поведение, заговори развълнувано с Бинабик на канукски, а после бавно си тръгна. Бинабик изсвири на Куантака и обясни:
— Сненек каза, че овните са плашливи. Искаше да знае къде е Куантака, да не би да ги е дебнела… — Миг по-късно сивата вълчица се появи върху една скала на стотина метра, главата й бе наведена въпросително. Дребосъкът поклати глава. — Тя е по посоката на вятъра от нас. Ако овните са неспокойни, не мирисът на Куантака е причината за това.
Куантака скочи от скалата и след няколко секунди дойде до господаря си и го запобутва в ребрата с широката си глава.
— И тя изглежда разтревожена — каза Бинабик и коленичи, за да почеше корема на вълчицата; ръцете му се скриха до раменете в дебелата й козина. Куантака наистина изглеждаше неспокойна и остана на място само за миг, преди да вдигне муцуната си към вятъра. Ушите й изпляскаха като крилете на кацаща птица, тя изръмжа ниско и отново побутна Бинабик с глава. — А, вероятно е снежна мечка — каза той. — Точно през този сезон са гладни. Трябва да слезем на по-ниско: може би ще сме в по-малка опасност, когато напуснем височините на Сикихок. — После извика нещо на Сненек и другите и те започнаха да раздигат лагера, да оседлават овните и да прибират багажа.
Слудиг и Хейстън се приближиха и Хейстън подвикна на Саймън:
— Хайде пак на поход, момче. Вече знаеш какво е да си войник. Марш, марш, марш, докато краката не замръзнат и дробовете не пламнат.
