— Никога не съм искал да бъда пешак — отвърна Саймън, докато нарамваше раницата си.
Хубавото време не се задържа. Докато си правеха лагер вечерта, звездите бяха изчезнали. Готварските огньове бяха единствените светлини под тъмното, вещаещо сняг небе.
Сутринта тъмният хоризонт изсветля до каменно сиво, което странно отразяваше гранита под краката им. Те внимателно заслизаха по още една поредица от тесни пътечки, които се извиваха със странни завъртания по склона на планината. По обяд стигнаха друго сравнително равно място: дълъг сипей, огромно бунище на канари и по-малки камъни, оставени от преминаването на някой древен ледник. Вървенето бе трудно и овните предпочитаха да прескачат от един голям камък на друг, вместо да газят през малките. Саймън, Хейстън и Слудиг следваха групата и под тежките им стъпки някой камък с големината на юмрук току се търкулваше надолу.
Прехвърчаше сняг, слаб, но все пак достатъчен, за да покрие върховете на по-големите камъни с бял прашец и да запълни цепнатините между по-малките като хоросан. Пред тях високите части на Сикихок се издигаха над мъглите и вихрушките като тъмни сенки в коридор. Саймън бе удивен от това колко далеч са стигнали, но и обезсърчен от дължината на спускането, което им оставаше преди да стигнат до съмнителните удобства на Пустошта долу.
Хейстън видя изражението му и му предложи меха, подаръка от троловете, като каза с крива усмивка:
— Още два дни до равна земя, момче. Пийни си.
Саймън се постопли с глътка кангканг, после подаде меха на Слудиг. В жълтеникавата брада на римърсгардеца за миг проблесна озъбена усмивка.
— Е — каза той. — Не е медовината, с която съм свикнал, нито дори южняшко вино, но определено е по-добре от нищо.
— Бог да ме порази, ако не си прав! — възкликна Хейстън, взе меха и се наслади на една дълга глътка, преди да го окачи на колана си. Саймън си помисли, че гласът на пазача е малко дрезгав, и осъзна, че Хейстън пие цял ден. Но какво друго можеха да направят, за да се преборят с болката в краката и с монотонния сипещ се сняг? По-добре леко пиянство срещу студа, отколкото часове наред трезво нещастие.
Саймън присви очи в опит да се предпази от суграшицата, която летеше срещу лицето му. Можеше да види подскачащите фигури на троловете, които яздеха пред тях. Някъде още по-напред Бинабик и Куантака търсеха най-добрия път по сипея. Вятърът довяваше гърлените викове на ездачите, неразбираеми и все пак някак странно успокояващи.
Един камък подскочи покрай крака му, изтърколи се и спря на няколко лакътя надолу и Саймън се зачуди какво ли ще стане, ако някой наистина голям камък започне да се търкаля надолу към тях. Щяха ли да го чуят навреме през шума на стихията? Или щеше да ги застигне внезапно, като ръка, която се спуска, за да премаже муха, кацнала на слънце върху перваза? Той се обърна да погледне назад и нагоре, уплашен, че ще види огромна скала, която се търкаля и става все по-голяма, и премазва всичко по пътя си.
Нямаше скала — но имаше някакви сенки: движеха се по склона над тях. Саймън зяпна — чудеше се дали някаква странна снежна слепота не го кара да вижда неща, които не могат да са истински: огромни сенки, помръдващи на непостоянната светлина. Слудиг проследи погледа му, ококори се и викна:
— Хунен! Ваер хунен! Великани на склона зад нас! — Надолу по склона, невидим от падащия сняг, един от троловете повтори предупреждението на Слудиг с остър вик.
Неясните високи фигури се спуснаха с огромни крачки по осеяния с камъни хълм. Пред тях се търкаляха камъни, подскачаха покрай Саймън и спътниците му, крещящите тролове се опитваха да обърнат овните си, за да посрещнат внезапната опасност. Загубили предимството на изненадата, атакуващите великани зареваха с гласове, които като че ли бяха достатъчно ниски, за да разтърсят самата планина. Огромните фигури подскачаха в мъглата и размахваха грамадни чепати сопи. Черните им лица с ръмжащи усти като че ли се носеха безтелесно в сипещия се сняг, но Саймън знаеше каква сила се крие в тези рунтави бели туловища. Виждаше лицето на Смъртта в озъбените им усти, неизбежното й сграбчване в яките мускули на размаханите им ръце, два пъти по-дълги от човешките.
— Бинабик! — изкрещя Саймън. — Великани!
Един от гигантите вдигна една канара и я запрати към тях. Тя се превъртя няколко пъти, подскачаше по склона като преобърната каруца. Тролските копия прорязаха въздуха към нападателите, а огромният камък изхрущя покрай Саймън и се заби в най-близките редици на троловете. Ужасеното блеене на овните и стенанията на ранените и умиращи ездачи отекнаха над мъгливия склон. Замаяният Саймън стоеше като вцепенен. Една огромна фигура се издигна над него. Докато черната сянка на сопата се спускаше, Саймън чу някой да го вика, после го блъснаха настрани и той се просна по очи на камъните.
Миг по-късно вече се препъваше през мъглата. Хунен се появяваха и пак изчезваха, огромни сенки, на моменти почти невидими във вихрещия се сняг.
