Някакъв истеричен, ужасен глас му крещеше да бяга, да се скрие, но бе някак заглушен и неясен, като че ли главата му бе пълна с памук. По ръцете му имаше кръв, но той не знаеше чия. Разсеяно ги избърса в дрехата си и посегна да извади канукския си нож.
Няколко трола, стиснали копия, подкарваха овните си нагоре по склона. Мучащата им цел замахна с косматата си ръка, дебела като дървесен ствол, и помете най-предните от седлата. Тролове и животни се търкулнаха надолу като потрошени кукли, но следващите нападатели пронизаха обкръжения великан с пет-шест копия в гърдите и той изрева и се закашля.
Саймън мерна Бинабик надолу по склона — тролът скочи от Куантака, която се хвърли между въртящите се сенки на друга схватка. Бинабик пъхна стреличка в кухата си тояжка — стреличка с отровен връх, както Саймън знаеше, — но още преди младежът да успее да направи дори и крачка към приятеля си, някой го блъсна силно и се строполи в краката му.
Бе Хейстън — лежеше по очи на камъните и мечът Трън стърчеше над раницата му. В същия миг някой нададе вой, Саймън се обърна и видя Слудиг — отстъпваше заднешком към него по нестабилния склон и мушкаше с дългото тролско копие един великан, чиито ядни писъци разтърсваха небето. Белият търбух и ръцете на великана бяха осеяни с алени цветя от кръв, но и Слудиг бе окървавен — лявата му ръка изглеждаше така, все едно я е потопил в купа с червена боя.
Саймън се наведе, сграбчи Хейстън и го разтърси, но той не помръдна. Младежът хвана дръжката на Трън и го измъкна. Мечът бе студен като слана и тежък като броня на кон. Като проклинаше от яд и страх, Саймън се опита да го вдигне, но не успя дори да помръдне върха му от земята.
— Усирис, къде си!? — викна той и пусна оръжието. То падна тежко на земята, като откъртил се от стена камък. — Помогни ми! Каква е ползата от този проклет меч!? — Той отново опита, с молитва за Божията помощ, но Трън лежеше на земята, прекалено тежък за него.
— Саймън! — извика Слудиг, останал почти без дъх. — Бягай! Аз… не мога… — Косматата бяла ръка на великана замахна и римърът се дръпна назад и падна извън обсега й. Отвори уста да извика на Саймън още веднъж, но трябваше да се хвърли на една страна, за да избегне покосяващия обратен замах. Кръв бе оплискала русата брада на северняка и жълтата му коса. Шлема му го нямаше.
Саймън бързо се огледа и видя едно тролско копие. Грабна го и заобиколи великана, чиито почервенели очи бяха съсредоточени единствено върху Слудиг. Косматият гръб на съществото се издигна пред него като бяла стена. Миг по-късно, още преди да има време да се изненада от себе си, Саймън подскочи напред по хлъзгавите камъни и с все сила заби копието в наквасената с кръв козина. Сътресението от удара премина по ръцете му и разтрака зъбите му и за миг той се строполи безсилно върху широкия гръб на великана. Чудовището отметна глава с вой и се замята, понеже Слудиг също го нападна отпред с копието си. След секунда звярът залитна и събори римъра на земята.
Като кашляше кръв, чудовището се изправи над Слудиг и вдигна боздугана си с една ръка — с другата притискаше рукналата от корема му кръв. Побъркан от бяс, че това отвратително същество може да убива дори когато собственият му живот изтича, Саймън сграбчи с едната си ръка козината му, а с другата копието, което стърчеше от гърба на великана, и се изкатери по гърба му. Огромното треперещо тяло вонеше на мокра козина и развалено месо. Грамадните ръце с остри нокти се размахаха и зашляпаха, за да намерят досадното насекомо, кацнало на гърба на чудовището, дори и след като Саймън заби канукския си нож до дръжката в гърлото на великана, точно под кривата челюст. Миг по-късно го сграбчиха и захвърлиха пръсти с дебелината на китки.
Заточи се миг на безтегловност; небето бе напукана вихрушка от сивобяло и най-бледо синьо. След това Саймън се удари в земята.
Гледаше един кръгъл камък, само на педя от носа си. Не усещаше крайниците си, тъй като тялото му бе отпуснато като обезкостена риба, не можеше да чуе никакви звуци, само глухото бучене в ушите си и някакви тънки писъци, които може и да бяха гласове. Камъкът лежеше пред него, кръгъл и твърд, неподвижен. Беше пресечен с бяло-сив гранит, може би лежал тук, откакто самото Време е било младо. Нямаше нищо особено в него. Бе просто едно парче от костите на земята, чиито груби ръбове бяха изгладени от безкрайните векове вятър и вода.
Саймън не можеше да помръдне, но можеше да се взира в неподвижния, великолепно маловажен камък. Лежа и го гледа много дълго; не усещаше нищо, освен празнота на мястото на тялото си. Камъкът започна да блещука, отразявайки и най-бледите проблясъци на залеза.
