Най-после дойдоха — когато луната Седа се появи и бледото й лице надникна през мъглата и сумрака. Малки нежни ръце го вдигнаха и го сложиха на едно одеяло. Понесоха го надолу по склона и го сложиха до пращящия огън. Саймън се взираше в луната, която се изкачваше все по-високо в небето. Бинабик дойде при него и му заговори успокоително с тих глас, но думите като че ли бяха безсмислени. Тролът напяваше странни, повтарящи се песни, а други тролове превързваха раните на Саймън и слагаха хладни компреси на челото му. После Бинабик му поднесе купа с нещо топло и държеше отпуснатата му глава, докато горчивата течност се стичаше в гърлото му.
„Сигурно умирам — помисли си Саймън. Изпита някакво успокоение при тази мисъл. Изглеждаше, като че ли душата му вече е напуснала тялото, понеже не чувстваше почти никаква връзка с плътта си. — Иска ми се първо да бях излязъл от снеговете — да си бях отишъл вкъщи…“
Замисли се за един друг миг на спокойствие като това, което изпитваше в момента: мигът, когато се бе изправил пред Игджарджук, тишината, която като че ли бе обгърнала целия свят, безвременното време, когато бе замахнал с меча и черната кръв бе избликнала като фонтан.
„Но този път мечът не ми помогна…“ Беше ли загубил някакви свои качества, откакто напусна Урмшайм? Или просто Трън бе непостоянен, като вятъра и времето?
Припомни си един топъл летен следобед от живота си в Хейхолт — как слънчевата светлина се пречупваше през високите прозорци на стаите на доктор Моргенес и мързеливо носещите се прашинки блещукаха като движещи се искри.
„Никога не прави дома си на едно място — му бе казал старецът през онзи ден. — Направи си дом в собствената си глава. Ще намериш онова, което ти е необходимо, за да го обзаведеш — спомени, приятели, на които можеш да вярваш, любовта към учението и други подобни неща. По този начин и домът ти ще ходи с теб, където и да отидеш…“
„Това ли е смъртта? — зачуди се Саймън. — Дали е отиване вкъщи? Това не е толкова лошо“.
Бинабик пееше — приспивен звук като от течаща вода. Саймън се отпусна и отплува.
Когато късно на следващия ден се събуди, не успя веднага да се убеди, че е жив. Бяха го пренесли, заедно с другите ранени, в пещера под една надвиснала скала. Виждаше пред себе си само една дупка към сивото небе. Всъщност именно дръгливите черни птици, които се плъзгаха пред входа на пещерата, най-после му казаха, че е все още на този свят — птиците, както и болката във всичките му крайници.
Полежа малко, като проверяваше болежките си — сгъваше ставите си една по една. Болеше го, но движението се бе върнало заедно с болката. Беше наранен, но цял.
Бинабик отново дойде с още една порция от лечителната си напитка. Тролът също не се бе отървал без рани, както свидетелстваха дългите резки по брадичката и врата му. Изглеждаше сериозен, но като че ли прегледа раните на Саймън малко небрежно.
— Претърпяхме много тежки загуби — каза тролът. — Не ми се иска да го казвам, но… Хейстън е мъртъв.
— Хейстън!? — Саймън седна, забравил за болката. — Хейстън? — Стомахът му се сви.
Бинабик кимна.
— Да. А от моите две дузини спътници деветима бяха убити и още шестима са лошо ранени.
— Как умря Хейстън? — Изпитваше някакво отвращаващо чувство за нереалност. Как можеше Хейстън да е мъртъв? Та нали бяха говорили само няколко мига преди… — А Слудиг как е?
— Ранен е, но не тежко. Сега е навън с моите съплеменници, събират дърва за огрев. Важно е за лекуване на ранените, нали разбираш? А Хейстън… — Бинабик се удари по гърдите с длан, жест, който троловете използваха, за да прогонят злото. Изглеждаше дълбоко опечален. — Един великан му е пръснал главата с боздуган. Избутал те да те спаси и поел удара.
— О, Хейстън! — изстена Саймън.
Не се разплака. Лицето му бе странно сковано, а мъката — някак слаба. Стисна главата си с ръце. Едрият воин беше толкова жизнен, толкова смел. Не беше правилно, че животът може да бъде отнет толкова бързо. Доктор Моргенес, Гримрик и Етелбърн, Ан’най, а сега и Хейстън — всичките мъртви, защото се бяха опитвали да направят онова, което е правилно. Къде бяха силите, които трябваше да предпазват такива невинни души?
— А Сиски? — попита Саймън, изведнъж спомнил си за девойката. Гледаше Бинабик нетърпеливо, но тролът само се усмихна разсеяно.
— Жива е, при това само с малки рани.
— Можем ли да свалим Хейстън от планината? Той не би искал да го оставим тук.
Бинабик поклати глава.
— Не можем да носим тялото му, Саймън. Не и на нашите овни. Той бе едър човек, твърде тежък за нашите ездитни животни. А и пътят ни все още е опасен, поне докато не стигнем до равна земя. Той трябва да остане тук, но костите му ще лежат в чест до костите на моите хора. Ще бъде с други смели и добри воини. Това, мисля си, е точно което би пожелал и той. Сега трябва да поспиш… но първо има двама, които биха искали да поговорят с теб.
