— Седа каза на децата си
Лингит и Яна,
каза им да избират пътя си —
пътя на птицата или пътя на луната:
— Избирайте сега — каза им тя.
— Пътят на птицата е пътят на яйцето,
смъртта тогава е изход:
децата на яйцето остават,
бащите и майките продължават.
Избирате ли това?
Пътят на луната е безсмъртие
завинаги живей под звездите,
не преминавай през сенчести врати,
не намирай отвъдните земи.
Избирате ли това?
Яна с бързата кръв,
с бледата коса и смеещите се очи,
каза: — Избирам пътя на луната.
Не търся други врати.
Този свят е моят дом.
Брат й Лингит,
с бавни крака и тъмни очи,
каза: — Ще поема пътя на птицата.
Ще вървя под непознати небеса.
Ще оставя света на децата си.
Ний, всички деца на Лингит,
споделяме поравно този дар.
Минаваме през земята от камък
само веднъж и после си тръгваме
през вратата.
Тръгваме да продължим,
да търсим звездите на небето,
да ловуваме в пещерите отвъд нощта,
в странни земи и различни светлини,
но не се завръщаме.
Бинабик се поклони на гробницата на Хейстън и каза високо:
— Довиждане, смели човече. Троловете ще си спомнят името ти. Ще пеем за теб на Минтахок и след сто пролети! — Обърна се към Саймън и Слудиг. — Искате ли да кажете нещо?
Саймън притеснено поклати глава и отвърна:
— Само… Бог да те благослови, Хейстън. Ще пеят за теб и в Еркинланд, ако успея да им разкажа за теб.
Слудиг пристъпи напред и заяви:
— Трябва да кажа ейдонитска молитва. Песента ти беше много хубава, Бинабик от Минтахок, но Хейстън бе ейдонит и трябва да бъде изпратен по подобаващ начин.
— Разбира се — отвърна Бинабик. — Нали ти изслуша нашите молитви.
Римърсгардецът извади Дървото изпод ризата си и застана до гроба на Хейстън. Димът още продължаваше да се издига. Слудиг започна:
— Нашият Господ да те закриля
и Усирис, единственият Му Син, да те въздигне,
да те отнесе до зелените долини
на владенията си,
където душите на добрите и праведните пеят
от хълмовете
и има ангели в дърветата,
що пеят радостно с гласа на Бога.
Нека Изкупителят да те закриля
от всякое зло
и нека душата ти намери вечен мир
и несравним покой за сърцето.
Слудиг положи Дървото си върху камъните, после се върна да застане до Саймън.
— Нека кажа едно последно нещо — обади се Бинабик, като повиши глас. Повтори същите думи и на канукски, така че хората от народа му се заслушаха внимателно. — Това бе първият ден от хиляда години, когато кануки и утку — тролове и равнинци — се биха на една и съща страна и паднаха заедно. Омразата и ненавистта срещу врага ни доведоха до това, но ако народите ни могат да застанат заедно в битката, която предстои — най-великата, но вероятно и последна битка — тогава смъртта на приятелите ни няма да е напразна. — Той се обърна и повтори думите си за своите съплеменници. Те закимаха и удариха с копията си по земята. Някъде нагоре по склона Куантака започна да вие и скръбният й глас отекна по цялата планина.
— Нека да не ги забравяме, Саймън — каза Бинабик, докато другите кануки се качваха на овните. — Нито тях, нито никой от другите, които вече са умрели. Нека черпим сили от това, че са отдали живота си, понеже ако се провалим, те вероятно ще са щастливци в сравнение с нас. Можеш ли да ходиш?
— Мога — отвърна Саймън. — Слудиг ще ми помага.
— Днес няма да яздим дълго, тъй като вече е късно — каза тролът и присви очи към бялото петно на слънцето. — Но трябва да бързаме. Загубихме почти половината си спътници в битката с великаните. На запад планините на Краля на бурите са пълни с такива същества, а не можем да знаем дали няма и още наблизо.
— Още колко време остава, докато приятелите ти поемат по собствения си път — попита Слудиг, — за да отидат при Езерото на Синята кал, за което говориха твоите господари?
