— Това е още една причина за тревога — каза Бинабик сериозно. — Още един или два дни, и ще останем само трима в Пустошта. — Той се обърна, защото запъхтяната Куантака го побутна с широкия си нос. — Четирима, ако ми простите — допълни той, но не се усмихна.
Саймън се чувстваше празен, толкова празен, че вятърът сякаш свиреше през него. Още един приятел си бе отишъл и дом бе просто дума.
Следобедът си отиваше. Дрипавите спътници на Джосуа се бяха скупчили под плетеница от върби и кипариси в една покрита с мъх долчинка, някога била речно корито. Тънка кална струйка минаваше през средата — това бе всичко, което бе останало от рекичката. Над тях се издигаше неравен склон, скрит зад гъстите дървета.
Бяха се надявали да са на върха, когато слънцето залезе — защитна позиция, по-добра от всичко, което биха могли да намерят, но вече бе сумрак, а напредъкът им бе сведен до пълзене.
Или бяха познали, мислеше Деорнот, и норните действително се опитваха да ги подкарват, а не да ги убият, или бяха наистина големи късметлии. През целия ден хвърчаха жилещи орляци стрели. Някои ги бяха улучили, но нито една от раните не беше смъртоносна. Айнскалдир бе ударен под шлема — дълбока рана над окото, която кървеше през целия дълъг следобед. Вратът на Изорн бе одраскан от друга стрела, а на ръката на лейди Воршева имаше дълга кървава резка.
Изненадващо, Воршева изглеждаше почти незасегната от раната си — уви я с лента от парцаливата си пола и продължи да върви, без да се оплаква. Деорнот бе впечатлен от тази проява на смелост, но и се бе замислил дали тя не е показател за опасна и отчаяна незаинтересованост. Воршева и принц Джосуа явно не си говореха и тя се въсеше, когато принцът бе наблизо.
Джосуа, отец Странгиард и херцогиня Гутрун не бяха ранени и веднага щом спряха тук от изтощение, и тримата се заеха да превързват рани. В момента свещеникът се грижеше за Таусър, който се бе разболял по време на прехода; двамата други преглеждаха раните на Сангфугол.
„Дори ако норните не искат да ни убият, очевидно смятат да ни спрат — помисли си Деорнот, докато потриваше болящия го крак. — Може би вече не ги интересува дали носим някой от Великите мечове, или може би шпионите им са казали, че не носим. Но тогава защо просто не ни убият? Да не би да искат да пленят Джосуа? И какво да правим? По-добре ли е да ни набучат със стрелите си, или да ни пленят, отколкото да се обърнем срещу тях и да се бием до смърт?“
Но дали имаха избор? Норните бяха просто сенки в гората. Докато имаха стрели, белоликите преследвачи можеха да правят каквото пожелаят. Какво можеха да сторят хората на Джосуа, за да ги принудят да се бият?
Над влажната пръст бързо се вдигаше мъгла и забулваше дърветата и камъните, все едно хората на Джосуа бяха хванати в някакъв междинен свят, който разделяше живота и смъртта. Един бухал прелетя над главите им като сив призрак.
Деорнот с мъка се изправи и отиде да помогне на Странгиард. Принцът се присъедини към тях — наблюдаваше как свещеникът попива трескавото чело на Таусър с кърпата си.
— Жалко… — започна Странгиард, без да поглежда нагоре. — Жалко е, искам да кажа, че мъглата е навсякъде, а почти нямаме чиста вода. Дори и земята е мокра, но това не ни върши работа.
— Ако и тази нощ е толкова влажна и студена като предишната — каза Деорнот и хвана ръката на Таусър, когато старецът раздразнено стисна кърпата, — ще можем да изстискаме дрехите си и да напълним Кинслах.
Джосуа се намръщи.
— Не бива да прекарваме нощта тук. Трябва да стигнем до по-високо място.
Деорнот се вгледа внимателно в него. Принцът не проявяваше признаци на по-раншната си апатия — всъщност очите му блестяха. Като че ли се връщаше към живота тъкмо когато всички около него умираха.
— Но как, принце? — попита Деорнот. — Как можем да завлечем изтощените си тела нагоре по този склон? Дори не знаем колко е висок.
Джосуа кимна, но продължи:
— Въпреки всичко трябва да го изкачим преди мръкнало. Иначе малките възможности за съпротива, които сме запазили, ще са безполезни, ако ни връхлетят отвисоко.
Айнскалдир приклекна до тях; жестокото му лице бе омазано с петна засъхнала кръв.
— Ех, защо не ми дойдат по-близо! — Той поклати брадвата си и се изсмя горчиво. — Ако се покажем, ще почнат да стрелят. Нали виждат по-добре от нас в тъмното.
— Трябва да се изкачим по склона всички вкупом — каза принцът. — Сгушени един до друг като уплашен добитък. Онези, които са от външната страна, ще увият ръцете и краката си с всички дебели дрехи, които имаме.
— Значи да се правим на мишена, която не може да се пропусне? — изръмжа Айнскалдир.
Джосуа рязко се обърна към него.
— Ти не си отговорен за живота на хората тук, Айнскалдир. Аз съм! Ако искаш да се биеш по твой си начин, тръгвай! Ако решиш да останеш с нас, замълчи и прави това, което кажа.
Всички замълчаха в очакване. Римърсгардецът за миг се вгледа в Джосуа с празни очи, челюстта му мърдаше. После се усмихна с мрачно възхищение и каза само:
— Хайа. Да, принц Джосуа.
Принцът сложи ръка на рамото на Деорнот.
