— Ходим по коритото на Ре Сури’ени, една древна река — отвърна Гелое. — Когато бях тук за първи път, гората бе изпълнена с живот, не беше тъмната плетеница, в която се е превърнала. Тази река бе една от многото, които прекосяваха огромните гори и носеха всякакви неща и всякакви същества от Да’ай Чикица до високия Асу’а.
— Асу’а? — зачуди се Деорнот. — Това не е ли ситското име на Хейхолт?
— Асу’а бе повече, отколкото Хейхолт ще бъде някога — каза сурово Гелое, загледана в последните идващи. — Понякога вие, хората, сте като гущери, които се излягат на слънце върху камъните на разрушена къща и си мислят: „Ей, че хубаво място за припичане ми е построил някой“. Стъпвате в тъжната кал на онова, което бе широка красива река, където лодките на Стария народ са се плъзгали, където са расли цветя.
— Това е било приказна река? — Изорн се огледа малко уплашено, все едно самото речно корито можеше да прояви признаци на предателство.
— Идиот! — възкликна Гелое. — Да, било е точно „приказна река“. Цялата земя е била, както ти би казал, приказна страна. Какви същества мислиш, че ви преследват?
— Аз… знам — сконфузено промърмори Изорн. — Но не си бях мислил за това по този начин. Стрелите и мечовете им са истински — това бе всичко, за което можех да мисля.
— Както са били истински и стрелите и мечовете на твоите прадеди, римърсгардецо, което е и причината за враждата между твоя народ и техния. Разликата е, че макар грабителите на крал Фингил да са убили много сити с мечовете си от черно желязо, Фингил и другите ти прадеди са остарели и са умрели. А децата на Изтока не умират, или поне не за време, което вие може да разберете, а и не забравят стари злини. Колкото са по-стари, толкова са по-търпеливи. — Тя се изправи, огледа се за Лелет, която бе отишла някъде, и добави остро: — Да тръгваме. Ще лекуваме раните, след като преминем.
— Какво да преминем? — попита Деорнот. — Как? Ти така и не ни каза.
— Няма време сега — отвърна тя. — Скоро ще сме там.
Светлината намаляваше и ходенето бе опасно, но Гелое беше непоколебим водач. Вървеше бързо и изчакваше само първите в колоната да я настигнат, преди отново да продължи напред.
Коритото на реката отново се изви и видяха пред себе си нещо тъмно — сянка, висока колкото дърветата и по-черна от заобикалящата ги тъмнина. Спряха. Някои стенеха от умора.
Гелое извади от торбата си факла, подаде я на Айнскалдир и спря възраженията му, като присви жълтите си очи и каза:
— Запали я. Ще ни трябва поне малко светлина там, където отиваме.
На двеста метра пред тях коритото на потока изчезваше в тъмнина — навлизаше в огромна дупка в хълма: овален вход, чиито излъскани камъни бяха почти изцяло покрити с полепнал килим от мъх.
Айнскалдир удари кремък в брадвата си, изби искри и запали факлата. На жълтата й светлина се видяха още камъни — блестяха бледо около обраслия вход. Огромни стари дървета растяха на склона над арката, вплели корените си в камъните и извисили се в стремежа си към слънцето.
— Тунел през целия хълм? — ахна Деорнот.
— Старият народ са били могъщи строители — каза Гелое, — но нищо не е по-добро от това, което са построили около нещата, които вече били изникнали от земята, така че градът да живее заедно с гората и планината.
Сангфугол се изкашля и прошепна:
— Изглежда… като къща на призраци.
Гелое се засмя:
— Дори и да е така, не са те мъртъвците, от които трябва да се страхувате. — Като че ли щеше да каже още нещо, но внезапно се чу съскане и тъп удар и една стрела затрептя в ствола на един кипарис съвсем близо до главата на Айнскалдир.
— Вие, които искате да избягате — извика студен глас: отекна така, че бе невъзможно да се разбере откъде идва. — Предайте се веднага. Досега ви пожалихме, но не можем да ви позволим да преминете. Ще ви унищожим до един.
— Ейдон да ни пази! — изхлипа херцогиня Гутрун, огромната й смелост най-после й бе изневерила. — Спаси ни, Господи! — Тя се смъкна на колене на мократа трева.
— Стрелят по факлата! — викна Джосуа. — Загаси я, Айнскалдир.
— Не! — намеси се Гелое. — Никога няма да намерите пътя в тъмното. — После извика високо: — Хикеда’йей, знаете ли коя съм аз?
— Да, познаваме те, старице — отвърна гласът. — Но каквото и уважение да си заслужавала, то бе загубено в момента, в който присъедини съдбата си към съдбите на тези смъртни. Светът можеше да продължи да се върти и да те остави необезпокоявана в самотната ти къща… но ти не пожела да стоиш настрани. Сега ти също си бездомна и трябва да ходиш гола като рак без черупка. Ти също може да умреш, старице.
— Загаси факлата, Айнскалдир — заповяда Джосуа. — Можем да я запалим, когато стигнем на безопасно място.
Римърсгардецът се вгледа за момент в принца. Беше тъмно и ако не бе подскачащият пламък на факлата, Джосуа никога не би го видял как се усмихва.
