— Дори когато надеждата си е отишла, не можем да направим нищо друго, освен да продължим да се борим…
— Все още има надежда, ако се вслушате в нея.
Деорнот се обърна: очакваше да зърне до себе си херцогиня Гутрун — думите като че ли бяха изречени от възрастна жена, — но Гутрун се грижеше за арфиста Сангфугол и бе прекалено далеч, за да е проговорила тя.
— Кой говори? — попита Деорнот, огледа се и извади меча си. Мъжете до него мълчаха, усетили тревогата му. — Попитах, кой говори?
— Аз — съвсем делнично отвърна гласът. — Не исках да ви сваря неподготвени. Има надежда, казах. Идвам като приятел.
— Номера на норните! — озъби се Айнскалдир, стисна брадвата си и се огледа, за да открие източника на гласа.
Джосуа вдигна ръка, за да го спре, и попита:
— Ако си приятел, тогава защо не се покажеш?
— Защото не съм свършила да се променям и не искам да ви плаша. Вашите приятели са и мои приятели — Моргенес от Хейхолт, Бинабик от Ийканук.
При думите на невидимото същество Деорнот настръхна. Да чуе тези имена тук, насред непознатата Алдхеорте!
— Коя си ти? — извика той.
В сенчестия храсталак се чу шумолене и някаква фигура със странна форма пристъпи към тях през издигащата се мъгла. Не, осъзна Деорнот, имаше две фигури — една голяма и една малка.
— В тази част на света — каза по-високата, с нещо като изненада в резкия си глас, — съм известна като Гелое.
— Валада Гелое! — ахна Джосуа. — Мъдрата жена! Бинабик ни разказа за теб.
— Някои казват мъдра жена, други казват вещица — отвърна тя. — Бинабик е малък, но любезен. Обаче за такива неща можем да говорим и по-късно. Сега се стъмва.
Не бе висока, нито особено едра, но в стойката й имаше нещо, което намекваше за сила. Късо подстриганата й коса бе предимно сива, а носът й бе извит, с лека гърбица. Най-впечатляващото бяха очите й — широки и с тежки клепачи, те лъщяха с особен жълт отблясък, който напомняше на Деорнот за ястреб или сова. Бяха толкова стряскащи, че му трябваше известно време да забележи малкото момиченце, което тя държеше за ръка.
Беше съвсем малко, на осем или девет години, и бледо. В очите му, макар да бяха тъмнокафяви, имаше доста от загадъчната сила, искряща от очите на старата жена. Но взорът на Гелое сграбчваше вниманието като стрела на опъната тетива, а малкото момиче гледаше втренчено в празнотата като сляп просяк.
— С Лелет дойдохме да се присъединим към вас — каза Гелое, — а и да ви водим, ако можем, поне за кратко. Ако се опитате да изкачите този хълм, някои от вас ще умрат. И нито един няма да достигне върха.
— Откъде знаеш? — попита Изорн объркано. Не бе единственият объркан.
— Знам. Норните не искат да ви избият: това е очевидно. Иначе група пешаци, като вашата, не би изминала и една десета от вашия път. Но ако пресечете този хълм, ще навлезете в територия, в която Хикеда’я не могат да ви последват. Ако има някои от вас, които не са им нужни живи — със сигурност не всички сте ценни за тях, ако това въобще е причината норните да ви пуснат толкова надалеч, те ще поемат риска да се опитат да убият онези, без които може да се мине, за да уплашат останалите и те да слязат от склона.
— Всъщност какво ни казваш? — попита Джосуа и пристъпи напред. Очите им се срещнаха. — Че отвъд този хълм лежи безопасността ни, но ние не смеем да отидем там? Какво, да легнем и да умрем ли?
— Не — спокойно отвърна Гелое. — Казах само, че не трябва да изкачваме хълма. Има други начини.
— Да летим? — озъби се Айнскалдир.
— Някои го правят. — Тя се усмихна като на някаква шега. — Но всичко, което трябва да сторите вие, е да ни последвате. — И като дръпна момичето за ръката, тръгна по края на дерето.
— Къде отивате? — извика Деорнот, уплашен, че ги изоставят.
— Последвайте ме — обади се Гелое през рамо. — Вече се мръква.
Деорнот се обърна да погледне принца, но Джосуа вече помагаше на херцогиня Гутрун да се изправи. Докато останалите бързаха да приберат оскъдния багаж, Джосуа бързо отиде до мястото, където седеше Воршева, и й подаде ръка. Тя не му обърна внимание и се изправи сама, след това закрачи като кралица по време на церемония. Другите я последваха накуцвайки, като уморено си шепнеха.
Гелое спря, за да изчака и най-изостаналите. До нея Лелет разсеяно се вглеждаше в гората, като че ли очакваше някого.
— Къде отиваме? — попита Деорнот. Двамата с Изорн бършеха калта от поточето от ботушите си. Арфистът Сангфугол, който не можеше да ходи, без да го придържат и от двете страни, седеше и дишаше тежко.
— Няма да излезем от гората — отвърна магьосницата, загледана в късчето лилаво небе, което се виждаше през клоните на върбите. — Ще минем под хълма и ще влезем в част от старите гори, които някога бяха познати като Шисае’рон. Както казах, Хикеда’я едва ли ще ни последват там.
— Да минем под хълма? Какво значи това? — попита Изорн.
